Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Защо тогава един войник носи телаба, а не униформа, и язди сам? Дезертьорство, а наказанието за това е смърт.
Калам изсъска ядосано:
— Както и вашия избор да защитите семейството си, вместо ротата, в която сте зачислен. Според Имперския военен закон това се смята за дезертьорство. — Докато говореше, малазанецът пристъпи встрани: арбалетът все още беше насочен към Калам.
Калам видя пред себе си едва крепящ се на крака полумъртвец. Нисък и набит, той беше облечен в дрипавите останки на униформа на съгледвач — светлосив кожен елек и тъмносиво палто. Лицето му беше покрито с паяжина от драскотини, както и ръцете му до лактите. Четинестата му брадичка беше разцепена от дълбока рана, а шлемът, закриващ очите му, беше очукан. Знакът на униформеното му палто показваше, че е капитан.
Очите на убиеца се ококориха, щом го видя.
— Макар че един дезертирал капитан е рядкост…
— Не е дезертирал — каза жената, която вече се беше изправила и събираше оръжията на избитите разбойници. Намери между тях лек тълвар и пробва баланса му с няколко замаха. На светлината на огъня Калам успя да забележи, че е привлекателна, с крехка фигура и леко прошарена коса. Очите й бяха смайващо светлосиви. Взе от трофеите един колан за меч и го препаса.
— Тръгнахме от Орбал — заговори капитанът, с болка в гласа. — Цяла рота, придружавахме бежанците ни — семействата си. Натресохме се на една проклета от Гуглата армия, докато вървяхме на юг.
— Само това останахме — каза жената и махна в тъмното. Друга жена, по-младо и нежно подобие на първата — и две деца пристъпиха боязливо на светлото, след което притичаха към капитана.
Мъжът продължаваше да държи треперещия арбалет насочен към Калам.
— Това е Селв, жена ми — рече той и махна към жената, вече застанала до него. — Това са ни децата. И сестрата на Селв, Майнала. Е, сега да чуем твоята история.
— Ефрейтор Калам, Девети взвод… Подпалвачите на мостове. Вече знаете защо не съм в униформа, сър.
Мъжът се усмихна широко.
— Обявени сте извън закона. Добре, но защо не си с Дужек? Освен ако не си се върнал в родината си, за да се включиш във Вихъра.
— Това вашият кон ли е? — попита Майнала.
Убиецът се обърна и видя безгрижно пристъпващото в бивака животно.
— Моят е.
— Разбирате от коне.
— Струваше ми откупа за една девица. Смятам, че щом нещо е скъпо, вероятно е добро, дотолкова разбирам от коне.
— Все още не си обяснил защо си тук — измърмори капитанът, но Калам забеляза, че вече се е поотпуснал.
— Надуших въстанието във въздуха — отвърна той. — Империята донесе мир на Седемте града. Ша’ик иска да върне старото време — тирани, гранични войни и кланета. Тръгнал съм за Ейрън. Там ще дебаркират наказателните части — и ако извадя малко късмет, ще се включа към тях, може би като водач.
— Тогава ще продължите с нас, ефрейтор — каза капитанът. — Ако наистина сте Мостовак, значи разбирате от войниклък и ако ми го покажете по пътя ни до Ейрън, ще се погрижа да ви включат отново в имперските рангове без много приказки.
Калам кимна.
— Мога ли вече да си прибера оръжието, капитане?
— Давайте.
Убиецът се наведе, посегна към дългия нож, но спря.
— А, още нещо, капитане…
Капитанът се беше отпуснал изнемощял на рамото на жена си. Извърна замъглените си очи към Калам.
— Какво?
— По-добре ще е да променим името ми… Искам да кажа, официално. Не бих искал да се видя на бесилката, ако ме мернат в Ейрън. Вярно, Калам е често срещано име, но винаги има опасност да те познаят и…
— Ти да не си онзи Калам? Каза, че си от Девети, нали? Дъх на Гуглата!
Коленете му се огънаха и така и не се разбра дали се канеше да каже нещо повече. Жена му изхлипа тихо и го положи на земята, след което погледна уплашено първо сестра си, а после — Калам.
— Спокойно, момиче — каза убиецът, надигна се и се усмихна широко. — Вече се върнах в армията.
Двете момчета, едното на около седем, а другото — четиригодишно, пристъпиха с малко прекалена боязливост към изпадналия в несвяст мъж. Жената разтвори обятията си, децата притичаха и тя ги прегърна.
— Беше премазан — каза Майнала. — Един от разбойниците го влачи вързан за коня му. Шейсет крачки, докато успее да пререже въжето и да се освободи.
Жените, живеещи с гарнизоните, бяха или блудници, или съпруги — за него нямаше съмнение кое от двете е била Майнала.
— Вашият мъж също ли беше в ротата?
— Командваше я. Но загина.
В тона й имаше толкова чувство, колкото ако говореше за времето, и Калам усети хладното й безразличие.
— А капитанът ви е зет?
— Казва се Кенеб. Със сестра ми Селв вече се запознахте. По-голямото момче е Кесен, а по-малкото — Ванеб.