Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Щом Геслер го пусна, магът се обърна към Хентос Ълм. Гласът му беше хриплив и разтреперан.
— Това е раната, за която спомена, нали? Разширява се… усещам я, като рак…
— Душа трябва да я закърпи.
Легана Брийд беше закрачил по палубата. Очите на всички се извърнаха към него. Той стигна до кърмовия мостик, качи се и застана пред Сторми. Ветеранът не отстъпи, нито се сви от страх.
— Е — промърмори с бледа усмивка морският пехотинец. — Значи това било краят.
Т’лан Имасс вдигна сивия кремъчен меч.
— Задръж — изръмжа Геслер. — Ако ви трябва душа, която да запуши оная рана… моята вземи.
Легана Брийд извърна рязко глава.
Геслер стисна устни. И кимна.
— Недостатъчно — изрече Хентос Ълм.
Легана Брийд отново се обърна към Сторми.
— Аз съм последният от моя клан — избоботи той. — Л’ече Шаин ще свърши. Това оръжие е нашата памет. Носи го, смъртни. Познай тежестта му. Камъкът винаги жадува за кръв. — И поднесе на воина дългия четири стъпки меч.
С помръкнало лице, Сторми го пое. Фелисин видя как мускулите му се стегнаха да удържат тежестта.
— Хайде — промълви Хентос Ълм.
Легана Брийд отстъпи крачка назад и рухна сред прашен стълб. Въздухът около него се раздвижи, зафуча и засмука бялата прах на вихрушка. След миг вятърът заглъхна и Легана Брийд вече го нямаше. Останалите Т’лан Имасс вторачиха погледи към небесата.
Фелисин така и не разбра дали само си представи, че видя как Т’лан Имасс възвърна формата си, когато прашната вихрушка се заби в средата на небесната рана — малка и нищожна привидно разперена фигурка, бързо погълната от мастиления мрак. Миг след това краищата на раната сякаш потръпнаха и небето наоколо се закъдри на тънки вълни. И зейналото в небесната тъкан започна да се свива.
Хентос Ълм продължаваше да се взира нагоре. Накрая кимна.
— Достатъчно. Раната е закърпена.
Сторми бавно свали върха на кремъчния меч и го опря на палубата.
„Един пребит ветеран, съкрушен така цинично, поредният имперски несретник.“ Явно беше смазан. „Недостатъчно, каза тя. Как не!“
— Ще си тръгваме — каза Хентос Ълм.
Сторми се съвзе и вдигна глава.
— Заклинателко на кости!
Тя му отвърна с явно презрение:
— Легана Брийд поиска онова, което му се полагаше по право.
Войникът не отстъпи.
— Това „закърпване“… кажи ми, болезнено ли е?
Вместо отговор Хентос Ълм сви рамене и се чу съвсем доловимо стържене на кости.
— Сторми! — извика предупредително Геслер, но приятелят му тръсна глава и слезе на палубата. Щом пристъпи към Прорицателката, друг Т’лан Имасс застана пред него, за да го спре.
— Войник! — отсече Геслер. — Спри!
Но Сторми само отстъпи встрани и надигна меча от кремък.
Т’лан Имасс отново се озова пред него, бърз като мълния, ръката му се стрелна напред и стисна Сторми за шията.
Геслер изруга, избута Фелисин от пътя си — ръката му докопа дръжката на меча, — но спря, щом стана ясно, че Т’лан Имасс само държи Сторми. А и самият пехотинец се беше съвсем усмирил. Двамата си прошепнаха нещо. После немрящият воин го пусна и отстъпи назад. Гневът на Сторми беше изчезнал и нещо в хлътналите му рамене напомни на Фелисин за Хеборик.
— Заклинателко на кости! — изрева Кълп.
Ала петимата Т’лан Имасс се разпадаха.
— Почакайте! — извика магът и се втурна към тях. — Как в името на Гуглата да се измъкнем оттук!?
Беше твърде късно. Съществата ги нямаше.
Геслер се обърна към Сторми, кипнал от гняв:
— Какво ти каза онзи кучи син?
Очите на войника бяха влажни — потресоха Фелисин.
— Сторми… — прошепна Геслер.
— Каза, че… съществува… голяма болка — промълви мъжът. — Попитах го: „Откога?“ Каза: „Вечна е“. Раната заздравява около него, разбираш ли? Не е могла да го спре, разбираш ли? Не и в такова нещо. Пожелал го е сам… — Мъжът се задави. Обърна се, затича по палубата и се скри.
— Без клан — рече Хеборик от мостика. — Ненужен никому. Съществувание без смисъл…
Геслер изрита една от отрязаните глави. Топуркането й отекна силно в заглъхналия въздух.
— Има ли все още някой, който иска да живее вечно? — изръмжа той и се изплю.
Трут заговори с разтреперан глас:
— Някой друг видя ли го? Прорицателката не го… сигурен съм, че не го…
— Какви ги пелтечиш, момче? — изрева Геслер.
— Онзи Т’лан Имасс. Върза я на колана си. За косата. Наметалото от мечка я скри.
— Какво?
— Той взе една от главите? Никой друг ли не го видя?
Хеборик реагира пръв. Ухилен дивашки, той скочи на палубата и затича към люка. Още докато се хвърляше към капака, Кълп вече се спускаше към първата палуба с гребци.