Войната на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на завоевателите». Краткое содержание книги:
— Не се притеснявайте — увери го Бронски, докато се оглеждаше. — Та кога и къде е била проведена операция „Мирначийм-хайийя“?
Валойтаджа се засмя.
— „Кога“ — веднага щом се съберат нужните сили. Що се отнася до „къде“… простете ми, но ще запазя това в тайна. Приятен ден, господа.
После отстъпи назад и направи знак. Един от буртите затвори вратата.
Фелиан изгуби близо половин час, за да свърши работа, която квалифициран техник щеше да отметне за пет минути. Но все пак се справи.
— Добре, Макс, сега съм долу при кабела — каза той на компютъра. — Готов ли си?
— Готов съм — отвърна Макс. — Но пак те съветвам да си помислиш. След като ме изключиш от танкера, ще имам достъп само до вътрешните звукови и видео датчици, които са крайно ограничени. Но ако ме оставиш включен, ще мога да те предупредя своевременно за всеки приближаващ се кораб.
— Само че ако този кораб е зхиррзхиански, няма да успея да те измъкна навреме — посочи Фелиан. — А сега си ни необходим, за да разработиш докрай идеята на Уилямс за ултразвуково поразяване на зхиррзхианските корпуси. Започваме.
Той внимателно преряза и последния кабел. Също толкова предпазливо вдигна дългия метър сребрист цилиндър от междинната камера. — С мен ли си още? — попита, докато преместваше цилиндъра и го поставяше върху носилката, която бе измайсторил от раницата си.
— Да — долетя гласът на Макс от говорителчето на цилиндъра. — Или поне по-голямата част от мен.
— Съжалявам — извини се Фелиан. — Бих предпочел да вземем периферните ти датчици и библиотеката, но няма да мога да пренеса всичко сам. Следващия път, когато го правим, ще си осигуря няколко мулета със самари.
— Надявам се — рече Макс. — Всъщност аз не съм чак толкова чуплив, колкото, струва ми се, предполагаш. Цилиндърът, в който съм разположен, е изработен така, че да издържа на доста сериозни натоварвания.
— Радвам се да го чуя — отвърна Фелиан, докато пристягаше цилиндъра с презрамки. — Да се надяваме, че няма да се наложи да подложим здравината му на полеви изпитания.
Приключи с презрамките, вдигна раницата и си я сложи. Беше тежка, и неудобна — надяваше се, че няма да се наложи да измине пеша целия път до миротворческата база.
— Да тръгваме.
Макс бе приземил кораба върху неголяма площадка, която се издигаше над околния горист пейзаж. Площадката не беше обрасла нито с дървета, нито с храсти, но имаше висока до глезените растителност — преплетени лиани, които затрудняваха движението. Фелиан я бе прекосил почти цялата, когато чу някакъв далечен звук.
— Макс?
— Приближаващ се летателен съд — уведоми го компютърът. — Вероятно един, но не мога да съм напълно сигурен, след като разчитам само на вътрешните си датчици.
— Няма значение колко са — успокои го Фелиан и се огледа тревожно. Засега не се виждаше нищо. — Наши ли са, или техни?
— Не, мога да определя. Но ако се съди по характера на вибрациите, това е по-скоро космически, отколкото въздушен кораб.
Фелиан изруга тихо и ускори крачка. Единствените в тази система, които разполагаха с космически кораби, бяха зхиррзхианците.
— Откъде идва? — попита той. Още няколко крачки и щяха да се скрият в гората.
Изведнъж десният му крак се заплете в лианите. Той политна напред и разпери ръце, удари с длани земята…
С трясък и пукот се затъркаля надолу по обраслия с шубраци склон. През следващите няколко секунди единственото, което усещаше, бяха болезнените удари — и в земята, и в цилиндъра в раницата. На няколко пъти се опита да забави главоломното търкаляне, но не успяваше да се задържи. Накрая нещо го удари по главата и пред очите му светнаха искри…
Когато се свести, някой тихо го викаше.
— Командир Кавана? Командир Кавана!
— Чувам те, Макс — отвърна той шепнешком. Усещаше пулсираща болка в левия си крак и се пресегна да го опипа. Миг след това изстена от болка и отвори очи.
— Тихо, моля те — предупреди го Макс. — Счупен ли е?
— Да, със сигурност — успя да промълви Фелиан през стиснати зъби. След това завъртя глава и се ослуша — звукът от кораба, предизвикал това безумно спускане по склона, бе изчезнал.
— Тук ли са? — попита той.
— Да — потвърди Макс. — Преброих пет различни гласа, може и да са повече.
Фелиан се намръщи.
— И не бяха човешки гласове?
— Не.
Фелиан внимателно се обърна на една страна. Намираше се почти в долния край на поляната до едно дебело повалено дърво, което вероятно бе виновно за строшения му крак. Над дървото имаше гъст храсталак, който го скриваше. Но от всички други страни бяха съвсем на открито.
— Можеш ли да се движиш? — попита Макс. — Два метра по-надолу има по-голям храст.