През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Сихди, с този приключихме — съобщи Халеф. — Кой е наред?
— Хумун — отвърнах аз кратко.
— Колко?
— Двайсет.
— От кого?
— На теб оставям да определиш.
— Мурад Хабулам ага!
Хаджията си изпълняваше задълженията прекрасно. Като караше престъпниците да се бият един друг, той сееше омраза и жажда за мъст между тях. Агата се колебаеше:
— Хумун винаги е бил верен слуга. Как мога да го бия?
— Тъкмо защото ти е служил вярно, осезателно ще му докажеш, че си доволен от него — отвърна Халеф.
— Няма да позволя да ме принуждават!
— Щом агата не иска да удари двайсет тояги на слугата си — отсъдих аз, — тогава той самият ще получи четирийсет.
Това подейства. Слугата се съпротивляваше, като го връзваха за пейката, но това не му помогна. Господарят му неуверено посегна към пръчката, но двата камшика укрепиха десницата му, така че ударите бяха пълноценни. Хумун не понесе наказанието така мъжки като Суеф. Крещеше при всеки удар. Но забелязах, че слугите си правеха знаци на задоволство и ме гледаха почти с благодарност. Той беше любимият слуга на агата и сигурно ги беше измъчвал. Той също пожела да сипят ракия в раните му, а после се примъкна в другия ъгъл и се сви.
— А сега кой следва? — осведоми се Халеф.
— Мурад Хабулам ага — гласеше моят отговор.
Споменатият все още стоеше до пейката с пръчка в ръка. Той отскочи от страх и извика:
— Как? Какво? И аз ли ще бъда наказан с бастонада?
— Разбира се! — казах натъртено аз, въпреки че имах други намерения спрямо него.
— Никой няма право на това!
— Грешиш! Аз съм този, който има такова право. Знам всичко! Не предложи ли къщата си, за да бъдем убити тук?
— Това е голяма лъжа!
— Не беше ли вчера при теб брат ти Манах ал Барша, който преди е бил събирач на данъци в Юскюб, но после е бил уволнен, и не съобщи ли на теб и съучастниците ти за нашето пристигане?
— Сигурно си сънувал. Нямам никакъв брат!
— Тогава сигурно наистина съм сънувал, че си уговорил с него ние да спим в кулата на старата майка, а твоят слуга Хумун да играе ролята на призрака?
— Ефенди, говориш ми за абсолютно неизвестни неща!
— Но Хумун знае за тях, както забелязах по учудения му поглед, който току-що ми хвърли. Изненадва се, че знам тази тайна. Планът с призрака се оказа неизпълним, затова стигнахте до мисълта да се изкачите на кулата и да ни убиете.
— Аллах, Аллах! Ти с акъла си ли си?
— Двамата аладжи трябваше да убият мен, Баруд ал Амасат искаше да убие Оско, понеже заради отвличането на Зеница между тях има отмъщение. Брат ти Манах ал Барша щеше да се заеме с Халеф, а Суеф изяви готовност да убие Омар. Миридитът се оттегли, защото е сключил с мен мир и ми е дал чакана си, който виждаш в пояса ми.
— Аллах акбар! Той знае всичко! Злият му поглед му го е казал! — промърмори Хумун изплашено.
— Не, той не знае абсолютно нищо! — извика Мурад Хабулам. — Не познавам никого от всички тези хора, чиито имена току-що назова, ефенди.
— Те бяха с теб горе на кулата, а преди това всички вие деветимата бяхте в кухата купа, която е близо до кулата.
— Аз нямам кухи купи!
— Тогава ще ти я покажа, защото аз самият се промъкнах между снопите и ви видях и подслушах. Всяка дума чух, всяка дума! Той отстъпи назад и впери уплашен поглед в мен.
— Не се ли скара миридитът с мюбарека, преди да си иде?
— Аз… аз… аз нищо не знам — запелтечи той.
— Е, хайде тогава да попитаме Суеф, може би той знае. А ако не иска да отговори, още няколко тояги ще му развържат езика.
Тогава шпионинът се обърна срещу мен, оголи зъби като диво животно, хвърли ми зъл поглед и изсъска:
— Кучи син! Какво ще ми направиш ти или пък бастонадата ти? Да си ме чул да хленча? Да не мислиш, че ме е страх от теб и с бой ще можеш да ме принудиш да кажа истината?
— Кажи я тогава, ако наистина имаш смелост!
— Да, имам смелост. Точно така е, както го каза: искахме да те убием! Не успяхме. Но в името на Аллаха, няма да можете да стигнете далеч, а труповете ви ще бъдат изядени от гаргите!
— Той не говори истината! — извика Мурад Хабулам. — Болката от бастонадата е отнела разсъдъка му!