Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
— Нямаш ли възражения?
— Не.
Всъщност имаше нещо, което трябваше да свърши. Всичко се
подреждаше идеално.
От Другата страна, в свещената мраморна баня Кормия искаше да
напусне собствената си кожа. Което донякъде беше изпълнено с ирония, защото беше така внимателно подготвена за Примейла. Би трябвало да
иска да я запази сега, когато беше така пречистена. Бяха я потопили в
десетина ритуални вани. Косата й беше мита отново и отново. На лицето й
беше нанесена маска, миришеща на рози, после друга с аромат на
лавандула, последвана от люляк. По цялото й тяло беше втрито олио.
Наоколо гореше тамян в чест на Примейла и се редяха молитви. Целият
този процес я беше накарал да се чувства като ястие от празнично меню.
Като парче месо, мариновано, подправено и готово за консумация.
— Той ще бъде тук след час — обяви Директрис. — Не губете време.
Сърцето на Кормия замря в гърдите й. После заблъска лудо.
Вцепенеността, предизвикана от парата и топлата вода, изчезна, като я
остави изпълнена с болка и осъзнаване на факта, че изтичат последните
мигове на живота й такъв, какъвто винаги го беше познавала.
— Робата е тук — съобщи развълнувано една от Избраниците.
Кормия погледна през рамо. От другия край на огромното помещение, покрито с мраморен под, през златните врати влязоха две Избраници, понесли бяла роба с качулка, която се стелеше между тях. Украсата беше
от диаманти и злато и отразяваше околната светлина. Зад тях друга
Избраница държеше в ръце парче полупрозрачна тъкан.
— Донеси воала тук — изкомандва Директрис. — Сложете й го.
Прозрачният воал бе поставен върху главата на Кормия и я притисна, сякаш тежеше тонове. Когато падна пред очите й, светът пред нея потъна
в мъгла.
— Стани — беше й наредено.
Тя се изправи на крака и си заповяда да се успокои. Сърцето й
блъскаше лудо в гърдите. Дланите й се потяха. Паниката й се засили, когато тежката роба беше донесена до нея от двете Избраници. Стоящите
зад нея започнаха да й обличат церемониалната дреха и Кормия усети как
стяга раменете й и вместо да следва формата на тялото й, се впиваше в
него. Имаше чувството, че гигантско същество е възседнало гърба й и я
притиска надолу с лапите си.
Качулката беше сложена върху главата й и всичко потъна в мрак.
Предницата на робата беше закопчана чак до извезания ръб на
качулката и Кормия се опита да не мисли за момента, когато ще се стигне
до разкопчаването. Опитваше се да диша бавно и дълбоко. От отворите
около врата й влизаше свеж въздух, но не беше достатъчен. Дори не
наполовина.
Облеклото й заглушаваше всички звуци и би било трудно някой да я
чуе, ако заговореше. Но пък тя нямаше лично участие нито по време на
церемонията по представянето, нито в наближаващия ритуал по
свързването. Тя беше символ, а не жена, така че от нея не се изискваха
отговори, нито пък бяха желателни такива. Традицията го повеляваше.
— Съвършена е — възкликна една от сестрите.
— Блестяща.
— Ще ни представи достойно.
Кормия отвори уста и прошепна на себе си: — Това съм си аз. Аз. Аз.
По лицето й започнаха да се стичат сълзи, но тя не можеше да го
докосне и те се плъзнаха по шията й, за да попият в дрехата.
Най-неочаквано тя загуби контрол върху паниката си, все едно диво
животно се отскубва на свобода. Извъртя се, сковавана от тежката тъкан, но управлявана единствено от неконтролируема потребност да се спаси.
Тръгна в посоката, където мислеше, че се намира вратата, като повлече
цялата тази тежест със себе си. Смътно долови викове на изненада да
проехтяват в къпалнята, а също и звуци от съборени шишета, купи и
бурканчета.
Щураше се наоколо в опит да се измъкне от робата, отчаяна да
намери облекчение.
Отчаяна да се отърве от съдбата си.
33.
В центъра на Колдуел, в североизточното крило на болничния
комплекс «Св. Франсис», доктор Мануел Манело затвори телефона на
бюрото си, без да беше избирал номер или да бе получил обаждане.
Загледа се в апарата. Беше покрит с всякакви бутони. Мечтата на всеки
любител на хитроумни джаджи с всички тези светлини и звукови сигнали.
Искаше му се да го запрати през стаята.
Искаше му се, но нямаше да го направи. Беше се отказал от
хвърлянето на тенис ракети, дистанционни, скалпели и книги, когато
реши да стане най-младият шеф на хирургията в историята на «Св.
Франсис». Оттогава във волетата му взимаха участие само празни бутилки
и опаковки от храна, купена от автомата, запращани към кошчето за