Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
си сърце при нея. Разбира се, то щеше да продължи да бие в гърдите му и
да движи кръвта му, но отсега нататък щеше да е просто механична
функция.
Я стига! Винаги е било така. Тя просто успя за кратко да му вдъхне
живот.
Придърпа я в прегръдките си и опря брадичка в главата й. Вече
никога нямаше да му се случи да подуши мириса на какао и да не помисли
за нея.
Точно когато затвори очи, почувства тръпки да пробягват по гръбнака
му, достигнаха до тила и завършиха в основата на челюстта му. Слънцето
изгряваше и тялото му напомняше, че тръгването му вече не е в бъдещето, а в настоящето… в непосредственото настояще.
Отдели я от себе си и притисна устните си в нейните.
— Обичам те. И ще продължа да те обичам дори когато не знаеш за
съществуването ми.
Миглите й затрептяха в опит да спре сълзите, но те бяха прекалено
много, че да ги задържи. Той обърса лицето й с палец.
— Ви… аз…
Той изчака за секунда. Тя не продължи, той хвана брадичката й и се
загледа в очите й.
— О, Боже, ще го направиш — каза тя. — Ти ще…
31.
Джейн примигна и поглена към чашата с какао, която държеше. Нещо
капеше в нея. Боже… По лицето й се стичаха сълзи, падаха в чашата и
мокреха ризата й. Цялото й тяло трепереше. Коленете й бяха омекнали, а
болката в гърдите й беше нетърпима. По някаква налудничава причина
искаше да се свие на пода и да вие.
Изтри бузите си и огледа кухнята. На плота имаше мляко, кутия с
какао и лъжица. От тенджерата на печката се вдигаше пара. Шкафът вляво
не беше напълно затворен. Не можеше да си спомни да е вадила от там
каквото и да било, нито пък да е приготвяла какаото в чашата, но пък, от
друга страна, това беше често срещано при повтарящи се, обичайни
действия. Съзнанието ти се изключва.
Какво беше това, по дяволите? През прозореца, намиращ се от
другата страна на къта за хранене, тя видя, че някой стои пред самия й
апартамент. Мъж. Огромен мъж. Беше застанал извън светлината, хвърляна от уличната лампа, и не можеше да види лицето му, но знаеше, че се взира в нея.
Без видима причина сълзите й заваляха като порой. И стана още по-
зле, когато непознатият мъж се обърна и тръгна по улицата.
Джейн захвърли чашата на плота и изхвърча от кухнята. Трябваше да
го настигне. Трябваше да го спре.
Когато стигна до вратата, нетърпимо главоболие я повали на пода, сякаш някой я беше препънал. Просна се на студените бели плочки в
коридора, после се завъртя на една страна, впила пръсти в слепоочията
си, и изохка.
Лежа Бог знае колко време така, като дишаше дълбоко и се молеше
болката да отслабне. Когато накрая това се случи, тя повдигна горната
част на тялото си от пода и се протегна към входната врата. Чудеше се
дали не е претърпяла инсулт, но не беше забелязала значително
нарушение на зрението. Просто едно ужасно, връхлетяло я светкавично
главоболие.
Може би бе последствие от грипа, мъчил я през целия уикенд.
Вирусът се разхождаше из болницата от седмици и накрая я беше отнесъл
като увехнал розов цвят. В което имаше логика. Не беше боледувала от
много отдавна и очевидно й беше дошло времето.
И на друго май му бе дошло времето. По дяволите, беше ли се
обадила изобщо да уговори нова дата за интервюто в «Кълъмбия»?
Нямаше никаква представа… Което значеше, че вероятно не го е
направила. Дори не си спомняше как си е тръгнала от болницата в
четвъртък вечер.
Не беше сигурна колко време е прекарала като изтривалка пред
вратата, но в някакъв момент часовникът над камината започна да бие.
Онзи, който беше стоял в кабинета на баща й в Гринич. Старомоден, от
масивен месинг, производство на «Хамилтън». От дете можеше да се
закълне, че отмерва часовете с британски акцент. Винаги беше мразила
проклетата вещ, но пък беше точен.
Шест часа сутринта. Време беше да тръгва за работа.
Хубав план, но когато се изправи, разбра със сигурност, че няма да
отиде в болницата. Виеше й се свят, чувстваше се слаба и отпаднала.
Нямаше начин да работи адекватно в това състояние. Още си беше
сериозно болна.
Да му се не види… Трябваше да се обади. Къде бяха пейджърът и
телефонът й?
Намръщи се. Якето и чантата й, приготвена за Манхатън, стояха до
вратата на дрешника в коридора.
Нито следа от мобилния й телефон. Нито пък от пейджъра.
Затътри се с мъка на горния етаж и провери до леглото, но не бяха
там. Върна се обратно на първия етаж и погледна в кухнята. Нищо. А и
дамската й чанта, с която винаги ходеше на работа, липсваше. Възможно