Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
Като хвърли поглед към отражението си в огледалото, Настя изтръпна. Боже мой, та нали вчера се подстрига! Съвсем беше забравила… В огледалото, вместо вечно сплъстените от съня дълги коси, тя видя спретната късо подстригана глава с бретон на челото. Вчера това й бе харесало, а днес отново я нападнаха съмнения. Може би не биваше да прави това? Вярно, Льошка я похвали, но също не веднага — отначало се възмущаваше, негодуваше, искаше мнението на брат й Саша (не и това на Дашенка, понеже справедливо смяташе, че и тя участва в заговора) и чак след два часа призна, че се е получило доста добре. И при това не пропусна да припомни популярната максима, че жената променя кардинално прическата си, когато иска не по-малко кардинално да промени живота си, така че внезапното и с нищо немотивирано решение на съпругата му да се раздели с дългата си коса буди у него определени подозрения.
Когато се върна в кухнята, Настя свари картина, която я хвърли в пълно изумление. Момъка стоеше със задни лапи на диванчето, а с предните се бе подпрял на облегалката му и с всички сили протягаше глава към перваза, на който бяха натрупани вестниците.
— Ти какво, културата ли те влече? — насмешливо подхвърли Настя, докато проверяваше процеса на приготвянето на кашата.
Кученцето изскимтя и направи опит да подскочи и да улови края на един вестник със зъби. Опитът не успя, тогава то свали предните си лапи на дивана, обърна се към Настя и нададе кратък жален вой. И едва тогава тя схвана смисъла на всичко това. Бързо грабна вестника и го разстла на пода. Момъка моментално скочи долу и зае съвсем недвусмислена поза точно в центъра на вестника.
— Ей, че си бил умен — озадачено промърмори тя, събра на топка кучешката тоалетна и я напъха в найлонов плик. — Само за две седмици си запомнил, че тези работи се вършат върху вестник.
Гордо със себе си, кученцето отново чучна при паниците и на муцуната му отчетливо беше изписано: „Аз проявявам уважение към теб, та и ти, ако обичаш… С една дума, давай лапачката!“.
Настя прехвърли кашата от тенджерката в паничката и я постави на перваза пред отворения прозорец.
— Ще трябва да почакаш да изстине, приятелче.
Тя си наля кафе, извади от хладилника кашкавал, направи си сандвич, но не успя да го захапе, защото срещна погледа на Момъка. В него се четеше ням укор и цялата мирова скръб на бездомните кучета: ето, вие си ядете тука, богати и щастливи, а аз, малък и изоставен, никому ненужен, трябва да ви гледам и да преглъщам. Настя не издържа, остави сандвича на дървената дъска, на която бе рязала кашкавала и хляба.
— Добре, тъй да бъде, и аз ще почакам. Но нали може да пийна кафе?
Според израза на кучешката муцуна не биваше да пие и кафе, щяло да бъде предателство.
— Слушай — ядосано каза Настя, — ти нагло злоупотребяваш с психическата ми зависимост от тебе. Съгласна съм да не ям сандвич, докато не изстине твоята каша, но кафето си трябва да изпия, докато е топло. Кафето не е храна, а напитка, разбра ли, малък садист такъв!
Малкият садист, изглежда, много добре бе разбрал всичко, във всеки случай на Настя се стори, че в блестящите му кръгли очички се мярна злорадство.
— А защо не вземем да се разберем? — подмилкващо попита тя. — Докторът каза, че и кашкавалът е диетична храна. Вярно, аз нарязах за сандвича си последното парче, но мога да го разделя с тебе.
Тя свали от филията едно от трите жалки парченца кашкавал и го подаде на Момъка. Той моментално се озова в краката й и заскимтя, като се облизваше лакомо.
— Е, прекрасно — удовлетворено въздъхна Настя и с наслада загълта топлото кафе.
След като нахрани кученцето с овесената каша и му наля прясна вода, тя тихичко влезе в стаята, облече се, написа на Льоша бележка и излезе.
Боже мой, съвсем беше забравила, че на света съществуват птици и че те пеят! За Настя Каменская утрото се асоциираше с необходимостта да се събуди (а не й се искаше), да стане (което още по-малко й се искаше) и да тръгне нанякъде (а това не й се искаше изобщо). Към обяд нейният организъм придобиваше способността да функционира нормално, но сутрин винаги се чувстваше зле, беше му трудно и мъчително. Утрините никога не носеха радост на Настя и дори самата тази дума в съзнанието й бе обагрена в сиво-кафяви цветове. Обаче ето, оказа се, че сутринта била нещо страхотно! Особено когато изгрява слънчицето, птиците пеят и наоколо шумолят листа. До Измайловския парк са само две спирки с метрото, а тя толкова престъпно изпуска възможността да се наслаждава на тихите утринни часове! „Можех да си умра, без да съм разбрала колко е прекрасно да се разхождаш в парка в ранна лятна сутрин — по навик си помисли Настя. — Вече четири години периодично идвам тук в неделя, за да се видя с Иван, но там е работата, че идвам, за да се срещна с него, а самият факт, че трябва да стана рано и да тръгна нанякъде, винаги ме е хвърлял в такъв ужас, че не съм забелязвала нищо наоколо. Пък то — каква красота!“