Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
каза:
— Виж, нали разбра за ритуала? Джейс беше върнат от мъртвите и това е дало на Лилит
правото да иска да възкреси Себастиан. За да го направи обаче, Джейс й трябва жив,
защото… как беше…
— Той е като противотежест — вмъкна Клеъри.
— Знакът, който Джейс има върху гърдите си, знакът на Лилит — несъзнателно Саймън
докосна собствените си гърди, точно над сърцето. — И Себастиан има такъв. Видях двата
знака да проблясват по едно и също време, когато Джейс пристъпи в кръга.
Изабел въртеше камшика в ръце, зъбите й хапеха долната й почервеняла устна и тя каза
нетърпеливо:
— И?
— Мисля, че е създала някаква връзка между тях — обясни Саймън. — Ако Джейс умре,
Себастиан не може да живее. Така че, ако нарежеш Себастиан на парчета…
— Това може да нарани Джейс — довърши Клеъри, думите й се изплъзнаха, без да се усети.
— О, Боже Господи! О, Изи, недей!
— И ще го оставим да живее? — Изабел сякаш не можеше да повярва.
— Накълцай го, ако искаш — каза Джейс. — Имаш разрешението ми.
— Млъкни — отговори му Алек. — Не се дръж сякаш животът ти няма значение. Изи, нищо
ли не чу? Себастиан не е жив.
— Но не е и мъртъв. Не е достатъчно мъртъв.
— Имаме нужда от Клейва — каза Алек. — Трябва да го предадем на Мълчаливите братя. Те
могат да прекъснат връзката му с Джейс и после ще получиш кръвта му, Из. Той е син на
Валънтайн. И е убиец. Всички загубихме скъпи хора в битката при Аликанте или познаваме
такива, които са загубили. Мислиш ли, че ще са мили с него? Ще го разкъсат бавно, докато е
още жив.
Изабел впери поглед в брат си. Много бавно сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите
й, размазвайки мръсотията и кръвта по лицето й.
— Мразя — каза тя. — Мразя да си прав.
Алек придърпа сестра си и я целуна по челото.
— Знам.
Тя стисна за кратко ръката на брат си и после се дръпна.
— Добре — рече тя. — Няма да докосна Себастиан, но не мога да стоя толкова близо до него
— тя погледна към стъклените врати, където беше застанал Джейс. — Да слезем долу. Може
да изчакаме Клейва във фоайето. Трябва да намерим Мая и Джордан, вероятно се чудят къде
сме.
Саймън прочисти гърлото си.
— Някой трябва да остане горе и да наглежда… нещата. Нека бъда аз.
— Не — каза Джейс. — Ти слез долу. Аз ще остана. Аз съм виновен за всичко. Трябваше да
се погрижа Себастиан да умре, когато имах възможност. А колкото до останалото…
Гласът му заглъхна. Клеъри обаче си спомни как докосваше лицето й в тъмния коридор на
Института и шептеше: „Меа culpa, mea maxima culpa”.
„Моя е вината, моя е вината, моята най-страховита вина.”
Тя се обърна да погледне останалите. Копчето на асансьора, което беше натиснала Изабел,
светеше. Клеъри чу далечния шум от издигащия се асансьор. Изабел свъси вежди.
— Алек, може би трябва да останеш с Джейс.
— Нямам нужда от помощ — каза Джейс. — За какво да остава? Аз ще се справя.
Изабел вдигна ръце във въздуха, когато асансьорът пристигна и иззвъня.
— Добре. Печелиш. Цупи си се сам, тук горе, щом искаш — тя пристъпи в асансьора, а
Саймън и Алек влязоха след нея. Клеъри беше последна; тя се обърна да погледне Джейс,
докато вървеше. Той отново беше вперил поглед във вратите, но тя видя отражението му.
Беше стиснал устни в тънка безкръвна линия, очите му бяха тъмни.
Джейс, помисли си тя, когато вратите на асансьора започнаха да се затварят след нея.
Искаше й се той да се обърне и да я погледне. Той обаче не го направи и изведнъж тя усети
силни ръце върху раменете си, които я бутнаха. Докато се препъваше през вратата, чу Изабел
да казва: „Алек, какво, по дяволите…” и се обърна да погледне назад. Вратите се затваряха, но през тях тя успя да види Алек. Той й отправи окуражителна усмивка и сви рамене, сякаш
казваше: „Какво друго да направя?” Клеъри пристъпи напред, но вратите се бяха затворили.
Тя беше останала насаме с Джейс.
Стаята беше осеяна с тела — купчини тела в сиви анцузи с качулки, проснати, лежащи,
свити покрай стените. Мая стоеше до прозореца и дишаше тежко, гледайки невярващо
сцената пред очите й. Беше участвала в битката при Брослин в Идрис и си мислеше, че това е
най-лошото нещо, което някога можеше да види. Това тук обаче някак си се оказа по-лошо.
Кръвта, която изтичаше от мъртвите сектанти, не беше демонска кръв, а човешка. И
бебетата… Те лежаха тихи и мъртви в кошниците, а малките им ръце и нокти бяха повити,