Град на паднали ангели

неподвижното тяло на Себастиан лежеше в отворения ковчег върху каменния пиедестал. —

И съм адски сигурен, че не заслужавам теб.

Клеъри кръстоса ръце пред гърдите си.

— А мислил ли си аз какво заслужавам? Че може би заслужавам възможност да поговорим

за онова, което се случи?

Той се вгледа в нея. Бяха само на няколко крачки един от друг, но имаше чувството, че ги

дели невъобразима пропаст.

— Не знам дори как можеш да ме погледнеш, камо ли да говориш с мен.

— Джейс — каза тя, — онова, което направи… Не беше ти.

Той се поколеба. Небето беше толкова черно, а осветените прозорци на близките

небостъргачи толкова светли, че те сякаш стояха в центъра на мрежа от блестящи бижута.

— Ако не съм бил аз — рече той, — тогава защо си спомням всичко, което направих? Ако

някой бъде обладан и излезе от хипнозата, той не помни какво е правил, докато демонът е

бил в него. Но аз помня всичко. — Той рязко се завъртя и отиде до стената, опасваща

градината. Клеъри го последва, благодарна, че се отдалечават от тялото на Себастиан, сега

скрито от погледите им от ниските храсти.

— Джейс — извика тя. Той се обърна с гръб към стената и се облегна на нея. Зад него

лампите на града осветяваха небето като демоничните кули на Аликанте. — Помниш,

защото тя искаше ти да помниш — каза Клеъри, настигайки го задъхано. — Направи го, за да

те измъчва, както и за да накара Саймън да направи каквото тя иска. Тя държеше да гледаш

как нараняваш любимите си хора.

— И аз гледах — отвърна той тихо. — Сякаш някаква част от мен стоеше отстрани, гледаше

и ми крещеше да спра. Останалата част обаче беше напълно спокойна, сякаш правеше

правилното нещо. Сякаш не можех да правя друго. Чудя се дали Валънтайн е възприемал по

този начин делата си. Всичко изглеждаше толкова логично — той отмести поглед от нея. —

Не издържам. Не трябва да си тук с мен. Трябва да си вървиш.

Вместо да си тръгне, Клеъри застана до него край стената. Беше обгърнала тялото си с ръце

и трепереше. Накрая, той се обърна с неохота към нея и я погледна.

— Клеъри…

— Не ти решаваш къде да ходя, или кога — рече тя.

— Знам — гласът му беше дрезгав. — Винаги съм знаел, че си такава. Не знам само защо

трябваше да се влюбя в по-голям инат и от мен.

Клеъри замълча за момент. Сърцето й се сви при думите „да се влюбя”.

— Всички онези неща, които ми каза на терасата в „Айрънуъркс”… — прошепна тя, —

наистина ли ги мислиш?

Златните му очи се замъглиха.

— Кои неща?

„Че ме обичаш”, за малко да каже тя, но се замисли — той не беше казал точно това, нали?

Не и точно тези думи. Беше го намекнал. А тя беше сигурна във факта, че двамата се обичат, както беше сигурна в собственото си име.

— През цялото време ме питаше дали щях да те обичам, ако беше като Себастиан, като

Валънтайн.

— И ти отвърна, че тогава нямаше да съм аз. Виж колко много сгреши — каза Джейс и