Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
Клеъри се обърна към Джейс.
— Майка ми. Трябва да сляза долу. Не искам да се качи и да види… да види него — тя
посочи с брадичка към ковчега на Себастиан.
Джейс отметна косата от лицето й.
— Не искам да те изпускам от поглед.
— Тогава ела с мен.
— Не. Някой трябва да остане тук — той пое ръката й, обърна я с дланта нагоре и пусна
пръстена на Моргенстърн в нея — верижката се изля като течен метал. Закопчалката се беше
огънала, когато тя скъса верижката, но той беше успял да я оправи. — Моля те, вземи го.
Очите й погледнаха надолу и после несигурно се върнаха върху лицето му.
— Иска ми се да разбирах какво означава пръстена за теб.
Той леко сви рамене.
— Носих го десет години. Част от мен е у него. Означава, че съм ти доверил миналото си и
всички тайни, които то крие. А и… — той леко докосна една от гравираните звезди — …
любовта, която движи слънцето и всички други звезди.” Мисля си, че звездата символизира
това, а не „Моргенстърн”.
В отговор на думите му, тя сложи верижката на врата си и усети как пръстенът застана на
обичайното си място, под ключицата й. Сякаш беше част от пъзел, намерила мястото си. За
момент погледите им останаха преплетени в безмълвен разговор, донякъде по-наситен и от
физическия им контакт. В този миг тя задържа образа му в съзнанието си, сякаш за да го
запечата — разрошената златна коса, сенките, които миглите му хвърляха, пръстените по-
тъмно златно в светлокехлибарените му очи.
— Сега се връщам — каза тя и стисна ръката му. — Пет минути.
— Върви — отвърна той дрезгаво и я пусна
Клеъри се обърна и тръгна по пътеката. Още щом се отдели от него, отново й стана студено,
и докато стигна до вратите на сградата, вече замръзваше. Спря, когато я отвори, и погледна
назад, но Джейс беше само една сянка, на фона на светлините на Ню Йорк. „Любовта, която
движи слънцето и всички други звезди”, помисли си тя и после, като ехо чу думите на
Лилит. „Такава любов може да срине света или да го въздигне.” Тръпка пробяга през нея, не
само от студа. Тя потърси Джейс с поглед, но той беше изчезнал в сенките; обърна се и влезе
вътре, вратата се плъзна и се затвори след нея.
Алек се беше качил горе да търси Джордан и Мая, а Саймън и Изабел бяха сами и седяха
един до друг на зеления шезлонг във фоайето. Тя държеше магическата светлина на Алек и
осветяваше помещението сякаш с призрачна светлина; висящия полилей хвърляше
танцуващи сенки.
Изабел почти не беше проговорила, откакто брат й ги беше оставил заедно. Бе навела глава,
тъмната й коса падаше напред и бе вперила поглед в ръцете си. Имаше деликатни длани с
дълги пръсти, но и много мазоли, подобно на брат си. Саймън не го беше забелязал досега,
но на дясната си ръка тя носеше сребърен пръстен. Изобразяваше пламъци и гравирана буква
„Л” в центъра. Той му напомни за пръстена със звездите, който Клеъри носеше около врата
си.
— Това е семейният пръстен на Лайтууд — каза тя, забелязвайки погледа му. — Всяко
семейство си има емблема. Нашата е огъня.
Подхожда ти, помисли си Саймън. Изи беше като огън в алена рокля и с рязката смяна на
настроенията си. На покрива той си помисли, че ще го удуши, когато беше стиснала с ръце
врата му, наричаше го с всякакви имена и се притискаше в него, сякаш никога нямаше да го
пусне. Сега тя беше вперила поглед някъде в пространството, недосегаема като звезда. Беше
много смущаващо.
„Ти толкова ги обичаш,” беше казала Камила, „твоите ловци на сенки. И соколът обича
господаря си, а той го връзва и му слага качулка.”
— Онова, което каза… — рече той, спря за момент и загледа Изабел, която увиваше кичур
коса около пръста си — Горе на покрива… Че не сте знаели, че Клеъри и Джейс липсват, и
че сте дошли тук заради мен? Истина ли е?
Изабел вдигна поглед и прибра кичура зад ухото си.
— Разбира се — каза тя възмутено. — Когато разбрахме, че си си тръгнал от партито… А и
от няколко дни си в опасност, и Камила избяга… — тя замълча. — Джордан все пак
отговаря за теб. Беше се побъркал.
— Значи идеята да дойдете тук беше негова?
Изабел се обърна и го изгледа за един дълъг момент. Очите й бяха бездънни и тъмни.
— Аз забелязах, че те няма. Аз поисках да те намерим. Саймън прочисти гърлото си.
Почувства се странно замаян.
— Но защо? Мислех, че сега ме мразиш.
Това не трябваше да го казва. Изабел поклати глава, тъмната й коса се разлетя и тя леко се