Сянката на планината

— Чакай малко. Я озапти мирмидонците. Защо да идваш? Въпросът не беше зададен

просто така. Карла не се занимаваше с празни приказки.

— Защо ли? Защото Халед ми е приятел. И не съм го виждал, откакто тръгна в снега

преди близо три години.

— Добрият приятел точно сега би го оставил на мира, по дяволите.

— Това пък какво трябва да значи?

Тя впери в мен онзи поглед — глад, горящ в очите на тигър, втренчил се в своята плячка.

Обичах този поглед.

— Той е щастлив — промълви тихо.

— И?

Тя погледна Абдула, който бе дошъл и застанал до мен.

— Щастие трудно се намира — рече тя най-сетне.

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш.

— Върху щастието има табела и на нея пише: „Не безпокойте", но всеки го безпокои.

— Винаги се намесваме, когато държим на някого — настоях аз. — Ти не правиш ли

точно това, като ме дереш жив в момента?

— А ти не се ли месиш между Ранджит и мен?

— Как?

— Когато ме попита дали го обичам.

Абдула се покашля вежливо.

— Може би трябва да ви оставя за известно време — предложи той.

— Нямаме тайни от теб, Абдула — рече Карла.

— Но ти пазиш в изобилие тайни за себе си, братко — рекох. — Да не ми кажеш, че

Халед е тук?!

— Давай, Лин, стреляй по Абдула — прекъсна ме Карла. — Но първо отговори на моя

въпрос.

— Когато се сетиш докъде бяхме стигнали в този разговор, се обади.

— Ти отговаряше на въпрос.

— Какъв въпрос?

— Защо?

— Какво „защо"?

— Защо ме обичаш?

— Дявол да го вземе, Карла! Ти си най-непроницаемата жена, която някога ми е

говорила на разбираем език!

— Дай ми десет минути преднина — засмя се тя. — Не, нека са петнайсет.

— Какво си намислила?

Тя пак се засмя, доста силно.

— Искам да предупредя Халед, че идваш, за да му дам шанс да избяга. Знаеш колко е

важно това, нали? Шанс за бягство?

Тя тръгна към края на платото, а после се спусна по стръмната пътека и се скри от очи.

Изчаках да минат тези тъй важни петнайсет минути. Абдула ме гледаше. Не го нападнах. Не

исках да знам.

— За това… тя може би е права — каза той най-сетне.

— Недей и ти!

— Ако Халед погледне на живота си сега през твоите очи, а не през своите, вярата му в

себе си може да намалее. А аз искам той да е силен.

— Затова ли не ми каза, че е тук, в Бомбай?

— Да, отчасти и затова. За да защитя малкото щастие, което има. Той никога не е бил

много щастлив човек. Помниш това, убеден съм.

Халед всъщност беше най-суровият и неприветлив човек, когото някога съм познавал.

Цялото му семейство бе избито във войните и чистките, преследвали палестинската

диаспора в Ливан. Омразата и мъката го бяха направили тъй безчувствен, че най-тежката

обида в речника му на хинди бе кшама — прошка.

— Все още не разбирам, Абдула.