Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Не може да е истина.
— Истината е два вида — засмя се тихо тя. — Тази, която искаш да чуеш, и тази, която
трябва да чуеш.
— Не започвай пак.
— Извинявай — каза тя. — Беше удар под кръста. Не се сдържах.
Изведнъж се вбесих. Може би заради чувството, че съм предаден. А може би старата
болка най-сетне бе успяла да пробие щита от нежност, блещукащ в доброто й око.
— Обичаш ли Ранджит?
Тя ме погледна и се втренчи в мен с двете си очи — нежното и хладното.
— Мислех, че му се възхищавам — някога, много отдавна — каза тя. — Не че това ти
влиза в работата.
— А на мен не се ли възхищаваш?
— Защо питаш?
— Страх ли те е да ми кажеш какво мислиш?
— Не, разбира се — отвърна тя решително. — Чудя се само защо вече не знаеш какво
мисля за теб.
— Не разбирам какво значи това, тъй че защо просто не ми отговориш?
— Първо ти отговори на моя въпрос. Защо искаш да знаеш? Разочарован си от себе си
или ревнуваш от него?
— Знаеш ли, Карла, разочарованието притежава рядкото качество никога да не те
разочарова. Но не става дума за това. Искам да знам какво мислиш, защото за мен е важно.
— Добре, изпроси си го. Не, не ти се възхищавам. Не и днес. Умълчахме се.
— Знаеш за какво говоря — каза тя най-сетне.
— Всъщност не знам.
Отново се намръщих и тя се засмя с онзи кратък смях, който бликва от шега, споделена
между двама.
— Я си виж лицето — рече тя. — Какво е станало с теб? Пак ли падна от седлото на
гордостта си?
— За щастие, не беше от твърде високо.
Тя пак се засмя, но лицето й бързо се смръщи.
— Можеш ли изобщо да го обясниш? Защо все се биеш? Защо боят все те намира?
Не можех, разбира се. Банда „Скорпиони" да те отвлече и върже за шезлонг — как бих
могъл? Аз самият не го разбирах, нищичко не разбирах, не разбирах дори и Конканън.
Особено Конканън! Тогава още не знаех, че съм застанал върху разнищения ъгъл на
окървавен килим, който скоро щеше да покрие почти целия свят.
— Кой казва, че трябва да обяснявам?
— А можеш ли? — повтори тя.
— Ти можеш ли да обясниш онова, което причини на мен и на себе си навремето, а, Карла?
Тя трепна.
— Не се измъквай, Карла.
— Може би не бива да го казвам направо, а да ти разкажа отговора, така да се каже.
— Давай.
— Сигурен ли си, че ти стиска?
— Напълно.
— Добре тогава, значи…
— Не, чакай!
— Какво да чакам?
— Заради разговора ни направо плача за онова кафе.
— Това някаква шега ли е?
— Не, изпитвам тежък недостиг на кафе. Ти направо ме разби.
— Значи действително победих?
— Победи. Сега мога ли да си получа кафето?
Хванах през ръкава си канчето да го извадя от огъня и да налея кафе в една очукана
чаша. Предложих я на Карла, но тя изкриви устни като свод над авансцена в знак на погнуса.
— Разбирам го като отказ — отгатнах.
— Пий си проклетото кафе, йаар. Отпих от кафето. Беше едновременно твърде силно, твърде
сладко и твърде горчиво. Идеално.
— Добре де — изграчих, разтърсен от кафето за добро утро. — Готов съм.
— Значи…
— Не, чакай! Напипах един джойнт.
— Добре — подканих я, докато го разпалвах. — Готов съм. Хайде, давай.
— Сигурен ли си, че нямаш нужда от масаж или маникюр? — изръмжа Карла.
— В момента съм напълно готов. Попилей ме както ти дойде, Карла.
— Добре, почвам. Резките по лицето ти и всички белези по тялото ти са като графити, надраскани от собствения ти престъпен талант.
— Не е зле.
— Не съм се доизказала. Сърцето ти е наемател в порутената къща на твоя живот.
— Друго?
— Собственикът на съборетината ще дойде за наема, Лин — каза тя малко по-нежно. —
Скоро.
Достатъчно добре я познавах, за да се досетя, че бе написала и упражнявала тези фрази.
Бях виждал дневниците й, изпълнени със записаните й остроумия. Репетирано или не, тя
беше права.
— Карла, виж…
— Играеш на руска рулетка със Съдбата — каза тя. — И го знаеш.
— И ти залагаш на Съдбата? За това ли става въпрос?
— Съдбата зарежда пистолета. Съдбата зарежда всеки пистолет на света.
— Друго?
— Докато го правиш, само рушиш себе си — промълви тя още по-нежно.
Беше достатъчно вярно, че да ме заболи, колкото и нежно да го изричаше.
— Знаеш ли, ако продължаваш да ме нападаш така…
— Станал си по-забавен — поусмихна се тя.