Съдбовният кораб [bg]

— Какво ти има? Какво е това? — Той се взря в челото ѝ.

— Паднах и раната ми се отвори отново — отвърна просто. Повдигна ръка и предпазливо я докосна. Пръстите ѝ станаха лепкави от кръв и гъста бяла гной. Малта се взря в нея с ужас. Взе един от парцалите на Кеки и забърса чело. Не болеше много, но голяма част от течността напои парцала. Малта започна да се тресе, докато го оглеждаше. Какво беше това, какво означаваше?

Нямаше огледало, в което да се погледне. Беше избягвала да докосва белега на челото си. Не искаше да си напомня, че е там. Сега позволи на пръстите си да го проследят. Болеше, но не толкова, колкото предполагаше всичката кръв и гной. Накара се да го изследва. Беше дълъг като показалеца ѝ и изпъкваше в дебела подутина, широка колкото два от пръстите ѝ. Беше неравен, набразден и жилав, като края на пилешки кокал. По тялото ѝ премина тръпка. Искаше ѝ се да повърне. Повдигна лице към сатрапа.

— Как изглежда? — запита тихо.

Той като че ли не я чу.

— Не ме докосвай. Иди се почисти и превържи с нещо това. Пфу! Не мога да го гледам. Махни се.

Тя се извърна от него, сгъна наново парцала и го задържа върху челото си. Той стана тежък и влажен. По китката ѝ капеше розова течност надолу към лакътя. Не спираше. Премести се да седне до Кеки в търсене на някаква компания. Беше твърде изплашена, за да плаче.

— Ами ако умирам от това? — промълви тя. Кеки не отговори. Малта погледна към нея и остана загледана.

Съветничката беше мъртва.

На палубата отвън някакъв моряк извика нещо развълнувано. Други подеха вика му. Сатрапът внезапно се изправи в сламеника си.

— Кораба! Те приветстват кораба! Вероятно сега вече ще има прилична храна и вино. Малта, донеси ми… ох, сега пък какво ти е? — Той я погледна раздразнено, след което проследи погледа ѝ към трупа на Кеки. Въздъхна.

— Мъртва е, нали? — поклати тъжно глава. — Колко досадно.