Съдбовният кораб [bg]

Той пое дъх. Тихо, сякаш се боеше, че думите му ще наранят Рейн, добави:

— Род твърди, че Вестрит са заговорничили с калсидците. Казва, че може би живият им кораб никога не е бил пленяван от пирати и намеква, че Кайл Хейвън е бил част от „заговора“ и е отвел Вивачия нагоре по Дъждовната река, за да прибере сатрапа и Малта. Но тъй като много от нас разпознават лъжата в това, той запя друга песен и сега казва, че не е нужно да е жив кораб, може да е и калсидски.

— Род е глупак — намеси се Рейн. — Не знае за какво говори. Имало е кораби — и калсидски, и други, които са се опитвали да се качат нагоре по реката. Тя ги разяжда. Опитват всички трикове, които ние вече знаем, че не действат: мажат корпусите си с грес или с катран. Един от корабите дори беше покрит с плочки от печена глина. — Рейн поклати забулената си глава. — Всички погиват, някои бързо, други бавно. Още повече че, откакто всичко това започна, в устието на Дъждовната река патрулират живи кораби. Щяха да ги забележат.

Граг трепна.

— Имаш повече вяра в патрулите ни, отколкото аз. Имаше нападения на калсидски кораби. Ние ги прогонваме от пристанището и докато ни няма, идва нова вълна. Изненадан съм, че сте преминали покрай тях толкова безпроблемно.

Рейн сви рамене.

— Предполагам, че си прав. Когато Кендри напусна устието на реката, наоколо нямаше други живи кораби. Забелязахме обаче няколко калсидски съда по пътя си насам. Повечето стояха на значително разстояние — благодарение на твоята Офелия на живите кораби вече им се носи славата. Един калсидски кораб като че ли се поинтересува от нас снощи, но Кендри бързо го остави зад гърба си.

Между тях настъпи тишина. Рейн обърна гръб на Граг и свали мократа си риза. Докато навличаше сухата, Граг каза:

— Толкова много неща се случват, че не мога да осмисля всичко. Дракон? Някак ми е по-лесно да повярвам в него, отколкото, че Малта е мъртва. Когато си помисля за нея, я виждам така, както изглеждаше онази нощ на дансинга в прегръдките ти.

Рейн затвори очи. Малко, бяло, извърнато нагоре лице се взираше в него от малка лодка, носеща се надолу по реката.

— Завиждам ти — отвърна тихо.