Съдбовният кораб [bg]

Устата ѝ пресъхна.

— Не мога да чета калсидски.

— Твърде невежа си за думи. Аз мога. Иди заеми една книга за мен.

Тя се опита да не допусне страх в гласа си.

— Но аз не говоря калсидски. Как да помоля за книга?

Той изсумтя с погнуса.

— Как е възможно родителите да оставят децата си да растат толкова невежи! Бингтаун не граничи ли с Калсид? Някой би си помислил, че поне ще знаеш езика на съседите си. Колко ужасно провинциално. Нищо чудно, че Бингтаун не се разбира с тях. — Той въздъхна тежко, като онеправдан човек. — Е, не мога сам да си я взема, предвид как се бели кожата ми. Можеш ли да запомниш няколко думи? Почукай на вратата, коленичи и се унижи, след което кажи Ла-ний-ра-ке-же-лой-ен.

Той избълва сричките на един дъх. Малта не можеше дори да каже къде свършва една дума и започва друга.

— Ла-ний-ра-ке-ен — опита тя.

— Не, глупачке. Ла-ний-ра-ке-же-лой-ен. А, и добави ре-кал накрая, за да не си помисли, че се държиш грубо. Бързичко сега, преди да го забравиш.

Тя го погледна. Ако се примолеше да не ходи, щеше да разбере, че я е страх, и да иска да узнае защо. Тя нямаше да му даде в ръцете оръжието, с което да я тормози. Събра кураж. Може би моряците нямаше да я закачат, щом очевидно се бе насочила към капитанската каюта. На обратния път щеше да носи книга. Може би това щеше да я предпази; те нямаше да искат да повредят собствеността на капитана си. Докато напускаше стаята, замърмори сричките, като си създаде песничка.

Трябваше да извърви цялата дължина на галерата между и над пейките на гребците. Свиркането и тракането на зъби я ужасяваха; тя знаеше, че изплашеното ѝ изражение само ги насърчаваше. Принуди се да продължи да повтаря сричките. Достигна вратата на капитана, без никой да ѝ посегне, почука и отчаяно се занадява да не го е направила твърде силно.

Отвърна ѝ мъжки глас, изпълнен с досада. Тя се примоли да ѝ беше позволил да влезе, отвори вратата и плахо надникна. Капитанът се беше изтегнал на койката си. Той се надигна на лакът и я загледа гневно.

— Ла-ний-ра-ке-же-лой-ен! — избълва тя. После, внезапно спомнила си инструкциите на сатрапа, падна на колене и сведе ниско глава. — Ре-кал — добави със закъснение.

Той ѝ отвърна нещо. Тя дръзна да вдигне поглед към него. Не беше мръднал от мястото си. Взираше се в нея, след което повтори същите думи по-силно. Тя погледна към пода и поклати глава, като се замоли той да осъзнае, че не разбира. Той стъпи на крака и тя се стегна. Осмели се да погледне към него. Той посочи вратата. Малта пристъпи към нея, излезе, изправи се на крака, поклони се ниско и я затвори.

Веднага щом се озова извън каютата, дюдюканията и потракването на зъби се поднови. Другият край на съда изглеждаше невъзможно далеч. Никога нямаше да стигне безопасно дотам. Обвила плътно ръце около себе си, Малта се затича. Почти бе стигнала края на гребните пейки, когато някой се протегна и сграбчи глезена ѝ. Тя падна тежко, като удари челото, лактите и коленете си в грубите дъски. Остана слисана за миг. Замаяно се извъртя по гръб и погледна нагоре към смеещия се млад мъж, който стоеше над нея. Беше красив, висок и рус като баща ѝ, с честни сини очи и отзивчива усмивка. Той наклони глава и ѝ каза нещо. Въпрос?