Друговремец [bg]

За пръв път, откак бях срещнала Мърто, знаех приблизително къде съм - на не повече от десет километра от проклетия хълм и ужасния каменен кръг. Десет километра - може би -от дома. От Франк.

Запътих се обратно в горичката, но промених решението си. Не смеех да поема по пътя. Толкова близо до форт Уилям и селцата наоколо рискът да срещна някого беше твърде голям. А не можех да поведа кон по осеяния със скали склон до другия край на потока. Съмнявах се, че дори е възможно пеша - на места скалите бяха почти отвесни и се спускаха право в разпенените води на потока, а нямаше къде да се стъпи, освен по връхчетата на скали, щръкнали от буйните води.

Но пък беше най-прекият път в желаната посока. Не смеех да поема обиколния - можеше да се изгубя сред гъстата растителност и да се натъкна на Дугал и Джейми.

Стомахът ми рязко се сви, когато се замислих за Джейми. Боже, как да го направя? Да го изоставя без никакво обяснение или извинение? Да изчезна безследно, след всичко, което стори за мен?

С тази мисъл накрая избрах да изоставя коня. Така можеше да помисли, че не съм го напуснала по своя воля. Можеше да реши, че са ме убили диви зверове или - докоснах камата в джоба си - отвлечена от бандити. Нямаше да открие и следа от мен, щеше да ме забрави, да се ожени отново. Може би за красивата млада Лери от Леох.

Бе абсурдно, но мисълта, че Джейми ще споделя леглото на Лери, ме разстрои също толкова, колкото и мисълта, че ще го изоставя. Наругах се каква съм идиотка, но не можех да не си представя нежното й кръгло лице, пламнало от желание, и големите му длани в косата й...

Отпуснах челюст и решително избърсах сълзите си. Нямах нито време, нито енергия за прахосване по безсмислени размишления. Трябваше да вървя сега, докато можех. Навярно това беше най-добрата ми възможност. Надявах се Джейми да ме забрави. Знаех, че аз никога няма да го забравя. Засега обаче трябваше да го пропъдя от ума си, иначе нямаше да мога да се фокусирам върху предстоящото, а то бе достатъчно сложно.

Внимателно заслизах по стръмния бряг, към ръба на водата. Шумът от потока заглушаваше всички останали звуци. Земята бе негостоприемна, ала поне имаше къде да стъпвам покрай водата. Брегът беше разкалян и осеян с чакъл, но проходим. По-надолу видях, че ще се наложи да пристъпвам във водата, върху подаващите се оттам скали и да пазя равновесие над течението, докато брегът се разшири достатъчно, за да вървя отново по него.

Пристъпвах внимателно и болезнено, като постоянно пресмятах колко време имам. Джейми беше казал, че ще се върнат преди залез. Пет-шест километра до Лаг Крюим - но нямах представа какви са пътищата, нито пък колко ще се бавят с Хоръкс. Ако изобщо бе там. Но щеше, възразих си сама. Хю Мънро бе казал, че ще е там, а колкото и странна и гротескна особа да беше, Джейми очевидно го смяташе за надежден източник на информация.