Друговремец [bg]

Отпуснах се изнемощяла на вратата на нужника, където ме бе въвел Томсън. Да съм по-далеч от Рандал беше успокояващо, но не задълго. Бях имала възможност да преценя що за човек е, и по разказите на други хора, и от личен опит. Но все още през лъскавото, безскрупулно покритие се показваха проблясъци от Франк. Реших, че съм сгрешила, когато го накарах; да се засмее. Седнах, пренебрегвайки смрадта, фокусирана върху настоящия проблем. Нямаше как да избягам. Дори без охраната на бдителния Томсън, офисът на Рандал се намираше почти в средата на групичката военни сгради. И макар самият форд да не бе нищо повече от каменно укрепление, стените бяха три-четири метра високи, а двойната порта се пазеше постоянно.

Помислих дали да не се престоря на болна и да остана тук, но се отказах - не само защото обстановката беше крайно неприятна. Неприятната истина бе, че няма смисъл да печеля време, освен ако не го печеля с някаква цел. Никой не знаеше къде съм, а Рандал нямаше намерение да го оповестява. Принадлежах му, докогато искаше да се забавлява с мен. Отново съжалих, че го разсмях. Садист с чувство за хумор бе страховито създание.

Докато мислех трескаво какво да кажа на капитана, се хванах за едно изникнало ми име. Не го бях чула добре и го помнех само по приумица, но се надявах да съм го запомнила добре. Бе изключително слаба карта, но имах само нея. Поех си дълбоко дъх, издишах бързо и излязох от убежището си.

В офиса добавих захар към чая си и го разбърках внимателно. После сметаната. След като удължих церемонията колкото можах, се принудих да погледна към Рандал. Седеше в любимата си поза и елегантно придържаше чашката си във въздуха, за да ме оглежда по-добре.

- Е? - попитах. - Не се тревожете, няма да ми развалите апетита, нямам такъв. Какво ще правите с мен?

Усмихна се и внимателно отпи от парещия чай, преди да ми отговори:

- Нищо.

- Наистина ли? - Повдигнах изненадано вежди. - Изобретателността ви е предала, така ли?

- Не бих казал - отвърна, вежлив както винаги. Погледът му ме обходи за пореден път, никак невежливо. - Не - повтори, като се загледа в крайчето на корсета ми, където -втъкнатото шалче привличаше окото към горната част на гърдите ми, - колкото и да ми се ще да ви дам тъй нужния ви урок по обноски, боя се, че трябва да отложа удовлетворението си за неопределено време. Ще ви изпратя в Единбург със следващата поща. И не бих искал да ви повредя видимо - началниците ми може да ме помислят за немарлив.

- Единбург? - Изненадата ми надделя.

- Да. Чувала сте за Толбуут, предполагам?

Бях чувала. Един от най-кошмарните затвори от тази епоха, печално прочути със смрадта, престъпността, вилнеещите в него болести и мрак. Мнозина от затворниците там умираха, преди да се изправят в съда. Преглътнах с усилие надигналата се горчива жлъч заедно със сладкия чай.