Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 125 126 127 128 129 130 131 132 133 ... 163
Перейти на страницу:

— Прося милост за него, Ваше Величество! — извика градинарят. — Това беше една от обичайните му грешки: докато говореше на краля, той се обърка и вече не можеше да си спомни дали той е кралят или онзи, на когото говори.

От димящите баки се разнасяше мирис на готвено.

— Дайте му едно канче чорба! — заповяда милостиво Карл Велики.

С гримаси, поклони и неразбираеми думи Гурдулу се оттегли да хапне под едно дърво.

— Сега пък какво прави? — запита кралят.

Гурдулу се мъчеше да пъхне главата си в канчето, поставено на земята, сякаш искаше цял да влезе вътре. Добрият градинар отиде при него и го хвана за рамото.

— Кога най-сетне ще разбереш, Мартинцул, че ти трябва да изядеш чорбата, а не чорбата — тебе! Не помниш ли? Трябва да я сипваш с лъжицата в устата си…

Гурдулу започна жадно да излива в устата си лъжица след лъжица. Той размахваше лъжицата така буйно, че от време на време сбъркваше целта. В дървото, до чийто ствол бе седнал, зееше една хралупа точно до главата му. Гурдулу започна да хвърля с лъжицата чорба в хралупата на дървото.

— Това не е твоята уста, а устата на дървото!

Аджилулфо още отначало следеше внимателно и в същото време тревожно движенията на това туловище, търкалящо се доволно сред съществуващите предмети като жребец, който иска да си почеше гърба; сега почувства, че му се завива свят.

— Рицарю Аджилулфо! — рече Карл Велики. — Знаете ли какво ще ви кажа? Предавам ви този човек за оръженосец! А? Хубава идея, нали?

Рицарите се захилиха иронично. Но Аджилулфо, който приемаше сериозно всичко (а още повече една изрична заповед на императора!), се обърна към новия оръженосец, за да му даде първите си нареждания. Ала Гурдулу, след като бе изсърбал чорбата, се бе строполил да спи под сянката на дървото. Проснат на тревата, той хъркаше с отворени уста, а гърдите и коремът му се повдигаха и спускаха като ковашки мях. Мазното канче бе търкулнато до голямото му босо стъпало. В тревата се появи едно бодливо свинче, може би привлечено от миризмата, доближи се до канчето и започна да ближе последните капки чорба. Докато ближеше, тикаше бодлите си в босото стъпало на Гурдулу и колкото повече напредваше по тънката струйка чорба, толкова по-силно забиваше бодлите си в босия крак. Най-сетне скитникът отвори очи, огледа се наоколо, но не можа да разбере отгде идва тая болка, която го събуди. После съзря босия си крак, щръкнал сред тревата като кактусово листо, а до него — муцуната на бодливото свинче.

— Ей, крак, ей, крак, на теб говоря! — занарежда Гурдулу. — Какво си се посадил там като глупак? Не виждаш ли, че това животно те боде? Ей, крак? Ей, глупако! Защо не се отместиш насам? Не усещаш ли, че те боли? Глупав крак! Не ти трябва много, само малко, за да се отместиш! Как може да си такъв глупак! Краак! Чуваш ли ме? Гледай го ти как се оставя да го кълцат! Дръпни се насам, идиот! Как да ти говоря, не знам! Внимавай, гледай какво ще направя аз, сега ще ти покажа какво трябва да направиш… — И докато говореше така, той сви крака си, прибра стъпалото си и го отдалечи от бодливото свинче. — Ето, толкова лесна работа, щом ти показах как се прави, и ти го направи. Глупав крак, защо се остави толкова да те бодат?

Той разтърка изтръпналото си от болка стъпало, подскочи и започна да си подсвирква; завтече се сред храстите, изпусна шумно газ, после повтори и изчезна.

Аджилулфо понечи да тръгне да го търси. Но къде ли беше отишъл той? Долината се простираше, прошарена с тучни овесени ниви, с гъсталаци от планика и смрадлика, над нея вятърът разнасяше цветен прашец и пеперуди, а в небето плуваха бели облаци. Гурдулу бе изчезнал ей там, по оня скат, където слънцето рисуваше подвижни светли и тъмни петна; той можеше да бъде на което и да е място, в тая или в оная посока.

Отнякъде се разнесе нестройна песен:

— De sur le ponts de Bayonnе…[157]

Белите доспехи на Аджилулфо, извисили ръст над долината, кръстосаха ръце върху бронята си.

— Ами сега! Кога ще започне да служи новият оръженосец? — започнаха да се заяждат другарите му.

— Устната заповед на императора има непосредствено силата на декрет — отвърна машинално Аджилулфо със спокоен глас.

— De sur le ponts de Bayonne… — се чу отново оня глас, още по-далечен.

IV

В епохата, когато е ставала тая история, която разказвам, състоянието на нещата в света е било още объркано. Тогава нерядко човек би могъл да се натъкне на имена, мисли, форми и институции, които не отговарят на действителността. А, от друга страна, светът е гъмжал от предмети, дарования и хора, които не са имали нито имена, нито отличия. Това е било епоха, в която волята и упоритостта да съществуваш, да оставиш някаква следа след себе си, да се докоснеш до всичко, което съществува, не са били използвани напълно, тъй като мнозина не са вършели нищо — едни поради невежество и мизерия, други поради това, че така или иначе работите им се нареждали — и следователно голямо количество човешка енергия се е губела напразно. Ето защо може да се предположи, че понякога тази разпръсната воля и това съзнание се натрупвали, кондензирали около една точка и образували компактна маса, така както невидимите водни капчици се сгъстяват в облаци; и често тази воля и това съзнание случайно или инстинктивно се натъквали на някое име, на някоя благородническа титла, каквито тогава доста е имало вакантни, или пък налитали на някой военен чин или длъжност, установена по особен правилник; а най-често успявали да се пъхнат в някои празни доспехи, без каквито по онова време дори един съществуващ човек рискувал да се заличи, да изчезне, пък какво остава за такъв, който не съществува… Така именно започнал да действа и Аджилулфо от рода Гуилдиверни и да печели слава.

вернуться

157

De sur le ponts de Bayonnе… (Фр.) — Над мостовете на Байон. — Б. пр.

1 ... 125 126 127 128 129 130 131 132 133 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)