Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Е, добре, Андре! — каза кралицата. — Ето дамата, която отидохме да видим в последния ден на големия студ.
— Познах госпожата — отговори Андре и се поклони.
Жана побърза високомерно да потърси в лицето на Андре някаква ревност, но видя само пълно безразличие.
— Знаете ли — обърна се към нея кралицата — какво са казали за мен на краля?
— Сигурно са казали всичко най-лошо — отвърна Андре — тъкмо защото не биха могли да си представят достатъчно пълно всичко, което е добро.
— Ето — добави естествено Жана — най-хубавата фраза, която съм чувала. Намирам я красива, защото тя изразява напълно и моето чувство, обаче поради липса на остроумие аз не мога никога да го предам с тези думи.
— Ще ви разкажа нещо, Андре — продължи кралицата.
— О, аз го зная — отвърна тя. — Господин граф Дьо Прованс го разказал преди малко. Една моя приятелка го е чула.
— Това е сполучлив начин — рече гневно кралицата — да се разпространява лъжата, след като е доказана истината за нещо. Да оставим това. С графинята стигнахме до разглеждане на нейното положение. Кой ви покровителства, графиньо?
— Вие, госпожо — отвърна без колебание Жана, — вие, която ми позволявате да дойда да ви целуна ръка.
— Тя е чувствителна — каза Мария-Антоанета на Андре — и ми харесва как изразява чувствата си.
Андре не отговори нищо.
— Госпожо — продължи Жана, — малко хора са смеели да ме покровителстват, когато бях в затруднено положение и в сянка, но сега, щом веднъж са ме видели във Версай, всички ще си оспорват правото да се харесат на кралицата, искам да кажа, на лице, което Нейно величество е благоволила да удостои с поглед.
— Е, какво? — попита кралицата и седна. — Никой ли не е бил достатъчно смел или достатъчно покварен, за да ви покровителства заради самата вас?
— Най-напред госпожа Дьо Буленвилие — отговори Жана. — Тя бе смела жена. После господин Буленвилие, един покварен покровител… Но от сватбата ми никой, о, никой — добави тя, като умело се преструваше. — О, извинете, забравих един благороден човек, един щедър принц.
— Принц! Графиньо, кой е той?
— Кардинал Дьо Роан.
Кралицата рязко се обърна към Жана.
— Моят враг! — допълни тя, като се усмихна.
— Враг на Ваше величество! Той, кардиналът?! — възкликна Жана. — О, госпожо!
— Изглежда се учудвате, графиньо, че една кралица може да има неприятел. Личи си, че не сте живели в кралския двор.
— Но, госпожо, кардиналът ви обожава, мислех, че го знаете в крайна сметка. Ако не се лъжа, неговото уважение към светлейшата съпруга на краля е равно на неговата преданост.
— О, вярвам ви, графиньо — подхвана Мария-Антоанета, като си възвърна обикновената веселост, — вярвам ви отчасти. Да, така е, кардиналът обожава…
Като каза тези думи, тя непринудено се засмя и се обърна към Андре дьо Таверне:
— Е, добре, графиньо, да, кардиналът ме обожава. Ето защо е мой неприятел.
Жана дьо ла Мот се престори на изненадана.
— А! Вие сте протеже на господин принца архиепископ Луи дьо Роан — продължи кралицата. — Разкажете ни нещо за него, графиньо.
— Съвсем просто, госпожо. Негово превъзходителство ми е помагал най-благородно и по най-великодушен и изтънчен начин.
— Много добре. Принц Луи е щедър, не може да му се откаже това. Не мислите ли, Андре, че към тази красива графиня господин кардиналът може да има и други чувства? Е, графиньо, кажете!
Мария-Антоанета започна отново да се смее гръмко и весело, обаче госпожица Дьо Таверне остана все така сериозна. „Не е възможно тази шумна веселост да не е престорена — помисли си Жана. — Да видим.“
— Госпожо — рече тя сериозно, с оттенък на известна гордост. — Имам чест да уверя Нейно величество, че господин Роан…
— Добре — прекъсна я кралицата. — Щом като сте му толкова предана… щом сте негова приятелка…
— О, госпожо — обади се с очарователно изражение на свян и уважение Жана.
— Добре, скъпо момиче, добре — подхвана с мила усмивка кралицата, — но поразпитайте го малко какво е направил с косите, които един мой фризьор ми открадна. Тази шега струваше скъпо на фризьора, защото аз го изгоних.
— Ваше величество ме изненадва — каза Жана. — Как? Господин Дьо Роан ли го е направил?
— Е, да… обожаване, винаги обожаване. След като ми беше така противен във Виена, след като беше използвал всичко, опитал всичко, за да провали подготвения между краля и мен брак, един Божи ден забеляза, че съм жена и че съм кралица, че той, големият дипломат, е научил нещо и че ще има разправии с мен. Тогава този мил принц се изплаши за бъдещето си. Постъпи като всички други от неговата професия, които най-много ласкаят тези, от които най-много се страхуват, и тъй като ме виждаше млада и смяташе, че съм глупава и суетна, той се прехвърли на платоническата любов. След въздишките, след като изглеждаше унил, той се втурна, както казвате вие, в обожаване. Той ме обожава, нали, Андре?