Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Берлин?
Джоана бе чула само тази дума. По реакцията й Фон Холден разбра колко я тревожи идеята. Усещаше, че тя вече не иска нищо друго, освен час по-скоро да се върне в Ню Мексико.
— Джоана. Разбирам те, сигурно си уморена. Може би съм виновен, че те претоварих с лични отношения. Държа на теб, знаеш го. Боя се, че по природа съм склонен да се поддавам на чувствата. Моля те, Джоана стискай зъби още съвсем малко. Докато се усетиш, ще дойде петък, а в събота ако искаш, ще отлетиш за дома направо от Берлин.
— У дома? В Таос? — В гласа й нахлу радостна възбуда.
— Щастлива ли си сега?
— Да, щастлива съм.
Най-сетне бе решила, че замъците и модните рокли не са за нея. Беше обикновено тексаско момиче и предпочиташе простотата на предишния си живот в Таос. Не желаеше нищо друго, освен да се завърне там.
— Значи мога да разчитам на теб? — Гласът на Фон Холден стана топъл и ласкав. — Ще се справиш, нали?
— Да, Паскал. Разчитай на мен, ще дойда.
— Благодаря, Джоана. Извинявай, ако сме те притеснили, не искахме да е така. Ако нямаш нищо против, очаквам с нетърпение последната ни вечер в Берлин. Съвсем сами. Може да потанцуваме някъде, преди да си кажем сбогом. Лека нощ, Джоана.
— Лека нощ, Паскал.
Фон Холден си представи как тя се усмихва и оставя слушалката. Беше казал достатъчно.
80.
Звукът на звънеца изтръгна Бени Гросман от дълбок сън. Беше три и четвърт следобед. Кой звънеше, дявол да го вземе? Естел още беше на работа. Мат трябваше да е в еврейското училище, а Дейвид на футболна тренировка. Нямаше настроение да разговаря с когото и да било. Нека вървят да чукат на някоя друга врата. Вече започваше пак да се унася, когато звънецът отново издрънча.
— Божичко — промърмори той.
Стана и погледна през прозореца. На двора нямаше никого, а входната врата беше точно под него и не се виждаше от спалнята.
— Добре де! — подвикна той при третото позвъняване.
Нахлузи анцуга, слезе по стъпалата и надникна през шпионката. Отвън стояха двама равини — единият млад и гладко избръснат, другият стар, с дълга прошарена брада.
„О, Боже — помисли той. — Какво се е случило?“
С разтуптяно сърце дръпна вратата.
— Да?
— Детектив Гросман? — запита старият равин.
— Да. Аз съм. — Въпреки всичко, което бе видял през дългата си полицейска служба, Бени беше плашлив като дете, щом станеше дума за близките му. — Какво има? Какво се е случило? Да не е Естел? Мат? Да не би да е Дейвид…
— Боя се, че сте вие, детектив Гросман — каза старият равин.
Бени не успя да реагира. Младият равин вдигна ръка и го простреля между очите. Бени рухна като камък. Младият равин пристъпи напред и за по-сигурно го простреля още веднъж.
Без да изчаква, старият равин тръгна из къщата. Върху нощното шкафче в спалнята откри бележките, които бе използвал Бени при разговора със Скотланд ярд. Грижливо ги сгъна, прибра ги в джоба си и слезе долу.
Съседката мисис Грийнфилд се зачуди като видя двама равини да напускат по никое време къщата на Гросман.
— Има ли нещо? — запита тя, когато двамата излязоха от двора и минаха покрай нея към колата си.
— Нищо особено. Шалом35 — любезно отвърна младият равин.
— Шалом — каза мисис Грийнфилд.
Младият равин отвори вратата на автомобила пред своя спътник. После седна зад волана и подкара напред.
Шестместната „Сесна“ проби гъстата облачност и се спусна над френското поле.
Кларк Кларксън, бивш пилот на военен бомбардировач с грамадни длани, и красиво усмихнато лице под гъстата кестенява коса, уверено снижаваше малкия самолет през коварните вихри. Здраво пристегнат в креслото до него, Йън Нобъл напрегнато се взираше към земята. Зад Кларксън седеше облеченият в цивилен костюм майор Джофри Авнъл, военен хирург от британските десантни части и отличен познавач на френския език. Нито британското военно разузнаване, нито специалната пратеничка на капитан Каду Аврил Рокар бяха успели да узнаят нещо за съдбата на Маквей и Пол Озбърн. Ако двамата наистина бяха пътували с влака, сега от тях нямаше и следа.
Нобъл бе решил да приеме за факт, че поне един от двамата е ранен и за да избегнат ново нападение на терористите, са се отдалечили от катастрофата. Знаеха, че днес самолетът ще дойде да ги вземе, тъй че ако предположението му бе вярно, двамата можеха да са във всяка точка от трите километра между летището и мястото на злополуката. Точно затова се налагаше присъствието на майор Авнъл.
Пред тях се появиха сградите на Мо, отдясно беше летището. Кларксън се свърза с кулата и получи разрешение за кацане. Пет минути по-късно, точно в 8:01, колелата на самолет ST95 докоснаха пистата.
35
Привет…