Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
Около 20:35 Маквей седеше по бельо на ръба на леглото в хотела си — модернизирана сграда от XVIII век в Найтсбридж. Обувките му се търкаляха на пода, а до телефона стоеше недокосната чаша шотландско уиски „Феймъс граус“. Специалният отдел го бе настанил тук под псевдонима Хауард Никъл от Сан Хосе, Калифорния. Озбърн беше записан с името Ричард Грийн от Чикаго в хотел „Форум“, близо до Кенсингтън, а Нобъл се бе прибрал у дома, в Челси.
В ръката си Маквей държеше факс, с който старшият детектив Бил Удуард от Лос Анджелис го уведомяваше за убийството на Бени Гросман. Първоначалните поверителни сведения от Ню Йорк се въртяха около подозрението, че убийството е дело на двама души, преоблечени като равини.
Маквей опита да се постави на мястото на Бени. Да отхвърли чувствата и да разсъждава логично. Бени беше убит в дома си, около шест час след като бе предал на Нобъл търсените от Маквей сведения. Останалото нямаше значение. Например това, че Бени бе прекарал цялата последна нощ от живота си в събиране на сведения, защото Маквей му бе казал, че е спешно. Или че бе позвънил на Нобъл, защото бе видял по сателитната програма кадри от катастрофата на влака Париж-Мо и бе изпитал предчувствие, че Маквей е бил в този влак, следователно Нобъл много скоро ще се нуждае от информацията.
Неумолимият факт беше там, че Бени бе предал на Нобъл цялата информация от домашния си телефон. Което означаваше, че противникът не само разполага с оперативни работници, свръхмодерни информационни технологии и достъп до засекретени полицейски компютри в Щатите, но и знае каква информация е събрана, кога и от кого. Щом можеха да направят това, значи не би ги затруднило да проверят телефонната мрежа и да узнаят къде точно се е обаждал Бени и с кого е разговарял, тъй като разговорът бе станал по личния телефон на Нобъл. А след като успешно организираха операции във Франция и Щатите, несъмнено разполагаха с подобна възможност и в Англия.
Маквей отпи голяма глътка уиски, остави чашата, надяна чиста риза и измъкна от гардероба единствения си костюм. Няколко минути по-късно той закачи кобура на колана си, гаврътна останалото уиски и излезе. Излишно бе да обръща очи към огледалото; знаеше какво ще види.
Като излезе през лъскавата бронзова врата на хотела, той се отправи към метрото. След двайсет минути беше в Челси и изчакваше Нобъл да поръча за жена си кола от Скотланд ярд. Четвърт час по-късно двамата се сбогуваха и тя отпътува под охрана за дома на сестра си в Кембридж.
— Всичко това вече й е минавало през главата по един или друг повод — каза Нобъл, когато колата се отдалечи. — Сам знаеш как е с ИРА. Гадост, откъдето и да го погледнеш.
Маквей кимна. Тревожеше се за Озбърн. При настаняването му във „Форум“ бе предупредил цивилните полицаи да не мърдат от стаята до ново нареждане. Преди да напусне хотела бе позвънил, но никой не му отговори. Сега опитваше отново — и пак без резултат.
— Пак ли нищо? — запита Нобъл.
Маквей поклати глава и остави слушалката. В този момент иззвъня червеният телефон. Пряката връзка със Скотланд ярд.
Нобъл посегна към телефона.
— Да. Да, тук е. — Той погледна Маквей. — Търси те някоя си Дейл Уошбърн от Палм Спрингс.
— Има ли връзка с нея?
Нобъл предаде въпроса, но му отвърнаха, че е оставила номер. Той го записа, остави слушалката и подаде листчето на Маквей.
В хола Маквей откри домашния телефон и набра Палм Спрингс.
— Опитай пак с Озбърн — подхвърли той на Нобъл.
По лондонско време беше единайсет вечерта, значи три следобед в Палм Спрингс.
— Дейл слуша — изрече мелодичен глас.
— Здрасти, ангелче, тук е Маквей. Какво имаш?
— Веднага ли да ти кажа?
— Веднага.
— Ей-така, направо? Ами че тук има още няколко души.
— Щом ги търпиш, значи са ти приятели. Казвай какво имаш.