Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— И Нимю не иска да ти прости? — колебливо попитах аз.
— Да ми прости? Че тя не знае какво значи това! Прошката за Нимю е проява на слабост! И сега тя ще извършва ритуалите, а тя няма да се провали, Дерфел. Ако се наложи ще убие сина на всяка майка в Британия без да се поколебае. Ще ги сложи до един в гърнето и хубаво ще ги разбърка! — устните му се разтегнаха като за усмивка, после сви рамене. — Но сега, разбира се, аз направих някои неща, които са далеч по-трудни за нея. И какъвто съм си сантиментален стар глупак, трябваше да помогна на Артур да спечели тази схватка. Използвах Гауейн за целта, и сега си мисля, че тя ме мрази.
— Защо?
Той вдигна очи към задименото небе сякаш призоваваше Боговете да ме дарят с поне малко разум.
— Да не мислиш, глупако, че под път и над път можеш да намериш труп на девствен принц? Години наред трябваше да обработвам главата на този малоумник, пълна с глупости, та да го подготвя за това жертвоприношение! А какво направих днес? Захвърлих Гауейн! Само за да помогна на Артур.
— Но ние победихме!
— Не ставай смешен — заяви Мерлин и се вгледа в мен. — Вие ли победихте? Какво е това отвратително нещо на щита ти?
Обърнах се да си видя щита.
— Кръст.
Мерлин потърка очи.
— Боговете водят война, Дерфел, а днес аз дадох победата на Яхве.
— На кого?
— Така се казва християнския Бог. Понякога ме викат и Йехова. Доколкото мога да дам някакво определение за него, той е само скромен Бог на огъня от нещастна далечна страна, който сега е решил да заеме мястото на всички останали Богове. Трябва да е много амбициозна малка крастава жаба, защото побеждава, а днешната победа спечели благодарение не на някой друг, а на мен. Какво смяташ, че ще запомнят хората от тази битка?
— Победата на Артур — убедено заявих аз.
— След сто години, Дерфел — каза Мерлин, — те изобщо няма да си спомнят дали е било победа или поражение.
Помълчах миг-два.
— Смъртта на Кунеглас — предположих неуверено.
— Кой го е грижа за Кунеглас? Просто още един забравен крал.
— Смъртта на Аел? — продължих аз с предположенията.
— Едно умиращо куче би привлякло повече внимание.
— Тогава какво?
Той се намръщи, недоволен от тъпотата ми.
— Ще помнят, че сте носили кръстове на щитовете си, Дерфел. Днес, глупак такъв, ние предадохме Британия на християните и то аз им я дадох. Дадох на Артур онова, към което се стремеше, но трябваше да си платя, Дерфел. Разбираш ли сега?
— Да, лорд.
— Така направих задачата на Нимю много по-тежка. Но тя все пак ще се опита, Дерфел, а ти знаеш Нимю не е като мен. Тя не е слаба. В нея има твърдост, такава твърдост.
Усмихнах се.
— Тя няма да убие Гуидър — уверено отсякох аз, — защото нито Артур, нито аз ще й позволим, освен това тя няма да получи Екскалибур, така че как би могла да победи?
Мерлин се вторачи в мен.
— Нима мислиш, идиот такъв, че ти или Артур сте толкова силни, че да се противопоставите на Нимю? Тя е жена, а жените като искат нещо го получават, и ако при това трябва да се срути целия свят и всичко в него, какво от това. Тя първо мен ще унищожи, после ще обърне окото си към теб. Истината ли казвам, млади ми пророче? — попита той Талиезин, но менестрелът бе затворил очи. Мерлин сви рамене. — Аз ще й занеса пепелта от Гауейн и ще й помогна с каквото мога, — каза той, — защото съм й го обещал. Но всичко ще свърши в сълзи, Дерфел, всичко ще свърши в сълзи. Каква каша забърках. Каква ужасна каша.
Загърна се по-добре с наметалото си и оповести:
— А сега ще спя.
Оттатък огъня Черните щитове изнасилваха своите пленнички, а аз седях, вперил поглед в пламъците. Бях помогнал в извоюването на голяма победа, а бях така неизразимо тъжен.
Тази нощ не видях Артур, срещнах го за кратко едва преди зазоряване в мъглата на изгряващия ден. Той ме поздрави с цялата си предишна жизненост и обгърна с ръка раменете ми.
— Искам да ти благодаря — каза той, — задето си се грижил за Гуинивиър през последните няколко седмици.
Той беше в пълно бойно снаряжение и закусваше с плесенясъл хляб.
— По-скоро Гуинивиър се грижеше за мен — уточних аз.
— Имаш пред вид каруците! Жалко, че не съм го видял! — Артур захвърли хляба, когато неговият слуга Хигуид се появи с Ламрей. — Може да се видим довечера, Дерфел — подхвърли Артур докато Хигуид му помагаше да се качи на седлото, — или може би утре.
— Къде отиваш, господарю?