Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Всеки може да прави песни, ако е достатъчно пиян — презрително заяви Мерлин, после ми хвърли бегъл поглед и запита: — Това кръв ли е по косата ти?
— Да, лорд.
— Радвай се, че не са те ранили на някое важно място — той се засмя на собственото си остроумие и махна с ръка към Черните щитове. — Какво ще кажеш за моите телохранители?
— Добре танцуват.
— Имат за какво да танцуват. Какъв ден! Какво удовлетворение! — въздъхна Мерлин. — А Гауейн? Как само си изигра ролята! Душата ми се изпълва с благодарност когато някой малоумник се окаже полезен за нещо, а какъв малоумник беше тоя Гауейн! Скучно момче! Все се опитваше да оправи света. Защо младите винаги си мислят, че знаят повече от възрастните? Ти, Талиезин, не робуваш на това недоразумение. Талиезин — обясни ми Мерлин, — е дошъл да се учи от моята мъдрост.
— Имам много да уча — измърмори Талиезин.
— Много вярно, много вярно — закима Мерлин. Бутна една кана с пиво към мен и запита: — Хареса ли ти твоята битчица, Дерфел?
— Не — отговорих аз. Всъщност чувствах се странно унил. — Кунеглас умря — обясних на Мерлин.
— Чух за Кунеглас — отвърна той. — Какъв глупак! Трябваше да остави героичните подвизи на малоумници като теб. Все пак жалко, че умря. Не беше точно умен мъж, не и такъв, който аз бих нарекъл умен, но не беше малоумник, а това си е рядко нещо в тези тъжни дни. А и винаги е бил мил с мен.
— Той бе самата доброта към мен — вметна Талиезин.
— Значи сега ще трябва да си намериш друг покровител — каза Мерлин на менестрела. — Но не гледай към Дерфел. Той не би могъл да различи добрата песен от пръднята на бик. Ключът към успешния живот — заобяснява той на Талиезин, — го държат богатите родители. Аз, например, си живея много добре от рентите си, макар че като си помисля от години не съм ги събирал. Ти плащаш ли ми рента, Дерфел?
— Би трябвало, лорд, но никога не съм знаел къде да ви я пращам.
— Вече няма значение. Стар съм и съм слаб. Без съмнение скоро ще съм мъртъв.
— Глупости — отсякох аз, — изглеждате в чудесна форма.
Изглеждаше стар, разбира се, но в очите му имаше една палава искра, която придаваше жизненост на старото му сбръчкано лице. Косата и брадата му бяха красиво сплетени и завързани с черни ленти, а дългата му роба, като изключим засъхналите петна кръв, бе съвсем чиста. Беше и щастлив; не само, защото бяхме постигнали победа, мислех си аз, но и защото се наслаждаваше на компанията на Талиезин.
— Победата дарява живот — каза той, — но ние съвсем скоро ще забравим победата. Къде е Артур?
— Никой не знае — вдигнах рамене аз. — Чух, че дълго време разговарял с Тюдрик, но сега не е с него. Подозирам, че е намерил Гуинивиър.
Мерлин изпръхтя подигравателно.
— Кучето се връща при повръщаното си.
— Тя започна да ми харесва — опитах са да я защитя аз.
— Сигурно — каза той презрително, — пък и смея да кажа, че вече едва ли би сторила зло. От нея ще излезе добър покровител — обърна се той към Талиезин, — тя направо се прехласва по поетите. Само не лягай с нея.
— Няма такава опасност, лорд — каза Талиезин. Мерлин се засмя.
— Нашият млад менестрел — обясни ми той, — се е обрекъл на безбрачие. Той е скопена чучулига. Отказал се е под клетва от най-голямото удоволствие, което може да има мъжа, само и само да запази таланта си.
Талиезин забеляза любопитния ми поглед и се усмихна.
— Той има предвид не гласа ми, лорд Дерфел, а ясновидската ми дарба.
— И то си е истинска дарба! — заяви Мерлин с неподправено възхищение. — Макар да се съмнявам, че си заслужава обета за целомъдрие. Ако бяха ме накарали да платя подобна цена, щях да се откажа от друидския жезъл! Щях да се заема с нещо по-скромно — щях да стана я менестрел, я копиеносец.
— Можеш да виждаш в бъдещето ли? — попитах аз Талиезин.
— Предсказа днешната победа — каза Мерлин, — а за смъртта на Кунеглас знаеше отпреди един месец, ама не е предсказвал, че безполезен сакски тромав здравеняк ще дойде да ми отмъкне цялото сирене.
Той си грабна сиренето от ръцете ми.
— Предполагам, че сега ще поискаш Талиезин да предскаже и твоето бъдеще, Дерфел?
— Не, лорд.
— Правилно — кимна Мерлин, — винаги е по-добре да не знаеш какво те очаква. Всичко завършва в сълзи, и това е.
— Но радостта винаги се връща — тихо каза Талиезин.
— Олеле, майчице, не! — викна Мерлин, — Радостта винаги се връща! Слънцето изгрява! Дърветата напъпват! Облаците се разкъсват! Ледовете се разтопяват! Сигурен съм, че можеш да кажеш нещо по-умно от тези сантиментални глупости.
Мерлин замълча. Телохранителите му бяха завършили танца си и отидоха да се забавляват с пленени сакски жени. Жените имаха деца и виковете им бяха толкова силни, че раздразниха Мерлин и той смръщи вежди.