Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Да видим как сте преписали нотите, дете мое — каза Жак, усмихвайки се, много по-щастлив от това неочаквано възклицание, отколкото от хилядите победи в славния си живот.

И минавайки покрай треперещия Жилбер, той се приближи до масата и хвърли поглед върху листовете.

— Нотите не са лошо изписани — каза той. — Не спазвате разстоянията и не съединявате с еднакви черти двойните ноти. Кръглата нота е грозна, а опашчицата не й приляга. Да, наистина приятелю, вие сте у Жан-Жак Русо!

— О, простете ми, господине, за всички глупости, които изрекох! — извика Жилбер, съединявайки ръцете си в знак на молба и готов да падне на колене.

— Трябваше ли — попита Русо, свивайки рамене, — да дойде един принц, за да познаете преследвания и нещастен философ от Женева? О, бедно и щастливо дете, което не познава преследването.

— О, аз съм щастлив, наистина щастлив, но то е, защото ви виждам, защото ви познавам и защото съм с вас.

— Благодаря ви, дете мое. Щастието не е всичко, трябва да се трудим. След като се поупражнихте, вземете това рондо и се опитайте да го препишете върху истински нотни листове. То е кратко и не е трудно. Преписвайте чисто. Но как ме познахте?

С бликащо от радост сърце Жилбер вдигна томчето с „Изповедите“ и показа портрета на Жан-Жак Русо.

— Ах, да. Портретът ми от първата страница на „Емил“121, изгорен на клада. Но какво значение има това? Пламъкът осветява, независимо дали произхожда от слънцето или от аутодафе.

— Господине, господине, знаете ли, че никога не съм мечтал за друго освен за това да живея край вас? Знаете ли, че моята амбиция не отива по-надалеч от това ми желание?

— Вие няма да живеете при мен, защото аз не вземам ученици — каза Русо. — Що се отнася до гостите, които видяхте, не съм достатъчно богат, за да ги приемам, а още по-малко — да ги оставя тук.

Жилбер трепна. Русо хвана ръката му.

— При това — не се обезсърчавайте. Откакто ви срещнах, аз ви изучавам, детето ми: във вас има и много лоши, но и много добри неща. Борете се с волята си срещу вашите инстинкти, пазете се от гордостта — този разяждащ червей на философията — и докато чакате нещо по-добро, преписвайте ноти.

Жилбер се опита да направи един жест, който Русо прекъсна, клатейки глава.

— На улица „Платриер“ — продължи той — има малка гостилничка за работници. Там може да се храните евтино, защото ще ви препоръчам. А докато това стане, да отидем да хапнем.

Жилбер последва Русо, без да каже нищо. За първи път през живота си той беше укротен — наистина, от човек, който превъзхождаше останалите.

След няколко хапки той стана от масата и се върна да работи. Така беше — стомахът му, свит от преживяното, не можеше да приеме никаква храна. През целия този ден той не вдигна очи от работата си и към осем часа вечерта, след като беше скъсал три листа, успя да препише чисто и четливо рондото на четири страници.

— Не искам да ви лаская — каза Русо. — И не е много хубаво, но е четливо. Работата струва десет су, ето, вземете.