Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Ще й го кажа, сестро.
И монахинята се отдалечи. Миг по-късно се появи една послушница. След нея вървеше монахинята пазачка.
— Какво има? — попита чужденката, настоявайки за отговор. Изглеждаше толкова нетърпелива.
— Госпожо — отговори послушницата, — Нейно кралско величество каза, че тази вечер е напълно изключено да ви приеме, но че няма да ви бъде отказано гостоприемство в никакъв случай, щом като вие смятате, че имате толкова спешна нужда от убежище.
— А конят ми?
— Ще се погрижат за него. Бъдете спокойна, сестро.
— Той е кротък като овчица. Казва се Джерид и се отзовава на това име, когато го повикат.
— Ще се отнасям към него както към конете на краля.
— Благодаря.
— А сега заведете госпожата в стаята й — каза послушницата на сестрата пазачка.
— Не, не в стаята — в църквата. Нямам нужда да спя, имам нужда да се моля.
— Църквата е отворена за вас, сестро — отвърна монахинята, като й показа с пръст една странична вратичка, която водеше към нея.
— А кога ще видя госпожа игуменката? — попита чужденката.
— Утре.
— О, има ли някой, който да бърза повече от мен и да е по-нещастен от мен?
— Госпожа дофината ни оказва честта да спре тук утре за два часа. Това е голямо благоволение за нашия манастир, голямо тържество за бедните ни сестри, така че вие разбирате…
— Уви!
— Госпожа игуменката иска всичко тук да бъде достойно за кралските гости, които очакваме.
— А между впрочем — попита чужденката, цялата трепереща и оглеждайки се — ще бъда ли на сигурно място тук?
— Да, сестро, разбира се. Нашият дом е убежище дори за виновните, а още повече за…
— Преследват ме, разбирате ли? Бързо, бързо в църквата!
— О, стените на Сен Дьони са достатъчно дебели — каза послушницата със съчувствена усмивка, — така че, ако ми вярвате и както сте уморена, чуйте съвета ми. Идете да си починете в леглото, вместо да изтезавате коленете си върху плочите на църквата.
— Не, не, искам да се моля, искам да се моля, за да отдалечи Бог от мене онези, които ме преследват — провикна се младата жена, изчезна зад вратата, която й беше показала монахинята, и я затвори след себе си.
48.
Гражданите на Париж
Съветът наистина бе свикан, както бяха казали монахините на чужденката, за да реши как да се подготви посрещането на дъщерята на цезарите, Мария-Антоанета, по-бляскаво. Така че Нейно кралско величество госпожа Луиз пое висшето ръководство на Сен Дьони.
Приходите на манастира бях понамалели. Като научи, че дофината ще спре в Сен Дьони, госпожа Луиз изпрати във Версай свой пратеник и същата нощ оттам пристигна кола, натоварена с килими, дантели и украшения. Те бяха на стойност шестстотин хиляди франка.
Хиляди любопитни се катереха като мравки по стволовете и клоните на дърветата край пътя от Сен Дьони до Ла Мюет123, откъдето трябваше да мине дофината.
А освен екипажите на двореца в онази епоха имаше много други екипажи — на съда, на финансистите, на едрите търговци, на известните жени, на операта.
Имаше и наети коне и карета, както и много карабаси124, които бавно се движеха към Сен Дьони, претъпкани с мъже и жени, и пристигаха там по-късно, отколкото, ако бяха вървели пеша.
И така човек лесно можеше да си представи каква беше невероятната тълпа, която се отправи към Сен Дьони. Сега, след като си представихме тази тълпа, страшилище дори за парижанина, да си представим как се чувстваше Жилбер — незначителен, сам, нерешителен, непознаваш мястото. Горд, както винаги, той не би попитал за нищо на света как да стигне, тъй като, откакто беше в Париж, много държеше да минава за истински парижанин — той, който никога не беше виждал събрани на едно място повече от сто души!
От дълго време загубен сред тълпата, Жилбер вече не виждаше нищо. Той вървеше с нея, без да знае къде отива, но все пак трябваше да се ориентира. Децата се качваха по дърветата, но той не се реши да съблече дрехата си, за да направи същото като тях, макар че много му се искаше, но все пак се приближи до едно дърво.
Каретите още не се виждаха, но по пътя, на четвърт левга от Сен Дьони, се забелязваше голям облак прах. Това мислеше си Жилбер означава, че каретите все още не са пристигнали. Сега оставаше само да се разбере точно от коя страна щяха да дойдат. В Париж, ако някой мине през тълпата, без да заговори с някого, означава, че е англичанин или е глухоням.
Жилбер едва се беше отдръпнал назад, за да се измъкне от скупчените хора, когато забеляза край канавката едно семейство, което обядваше. Дъщерята — едро русо момиче със сини очи — скромна и срамежлива. Майката — дребна, пълна и любопитна жена с бели зъби и свеж цвят на лицето. Бащата, изцяло потънал в грамадната си дреха от буракан125, която изваждаше от гардероба само в неделя, а сега я беше извадил за тържествения случай и на която обръщаше повече внимание, отколкото на жена си и на дъщеря си, сигурен, че те винаги биха се справили с всичко.
123
Ла Мюет — замък в Булонската гора, днес така се казва и целият квартал на XVI парижки район — бел.прев.
124
Карабас — тежка кола, подобно на днешните каруци с пейки — бел.прев.
125
Буракан — дебел плат от камилска вълна — бел.прев.