Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Какво желаете, госпожо? — попита я един от тях.

— Както виждате, господине — отговори чужденката с подчертан италиански акцент, — искам да вляза.

— В такъв случай не сте попаднали, където трябва. Тази решетка се отваря веднъж на ден, за бедните, а часът, в който тя се отваря, вече мина.

— И какво да направя, за да говоря с игуменката на манастира?

— Почукайте на малката вратичка в края на оградата или на главния вход.

Приближи се друг гражданин.

— Знаете ли, госпожо, че сега игуменка е Нейно кралско величество госпожа Луиз дьо Франс?

— Да, зная, благодаря ви.

В това време един монах, който гледаше ездачката, без да се интересува от коня, си проби път до нея и отвори вратата по начин, известен само нему.

— Влезте, госпожо — каза той, — и доведете и коня си.

Останала сама в огромния двор, чужденката свали юздата от коня, който разтърси седлото и юздите така внезапно и удари така силно с копито по плочника, че монахинята пазачка, която беше напуснала за миг малкото си жилище, близо до вратата, изхвърча от манастира и хукна към нея.

— Какво желаете, госпожо? — провикна се тя. — И как влязохте тук?

— Един добър монах ми отвори вратата — каза тя. — Бих искала, ако е възможно, да говоря с игуменката.

— Това е възможно при нормални обстоятелства, но Нейно величество пристигна едва вечерта и току-що се настани. Тази вечер ще свика монашеския съвет.

— Госпожо, госпожо! — поде чужденката. — Пристигам от много далече, от Рим. Току-що изминах шестдесет левги на кон и съм напълно изтощена.

— Какво искате? Заповедта на госпожата е изрична.

— Сестро, имам да разкрия на вашата игуменка неща, твърде важни.

— Елате отново утре.

— Невъзможно… Останах само един ден в Париж и през този ден… Всъщност не мога да спя в странноприемница.

— Защо?

— Защото нямам пари.

Сестрата хвърли смаян поглед на тази покрита с бижута дама и собственичка на такъв хубав кон, която твърдеше, че няма пари, за да плати подслона си за една нощ.

— О! Не обръщайте внимание на думите ми, а също така и на дрехите ми — каза младата жена.

— Госпожо, този манастир не е единственият в Сен Дьони и всеки манастир си има игуменка.

— Какво от това? Съобщете й, че искам да говоря с нея. Ще вляза в църквата и ще се моля, докато чакам.

— Съжалявам, госпожо.

— О, значи съм се излъгала! Не съм в Божия дом! — провикна се чужденката с толкова сила в гласа и погледа, че сестрата, която не се осмели да се съпротивлява повече, отвърна:

— Щом е така, ще опитам.

— О! Кажете на Нейно величество, че пристигам от Рим, че съм спирала по пътя само два пъти, колкото да поспя, и най-вече че от четири дни съм почивала само за да събера сили да се държа върху коня и за да му дам на него силата да ме носи на гърба си.