Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Господине — промълви Жилбер, — моля ви да ми повярвате, че разбирам цялата ви тънка философия.
— Несъмнено, но все пак, тъй като вие не я прилагате, позволете ми да ви кажа…
— Господине — каза Жилбер. — Аз не съм философ.
— На добър час — каза той. — Имате причина.
— Да, господине, имам причина и, кълна ви се, тя няма нищо общо с любопитството, което човек изпитва към подобно тържество.
— Толкова по-добре или толкова по-зле, млади човече, тъй като вашият поглед е разумен, а аз търся напразно там наивността и спокойствието на младостта.
— Казах ви, че съм бил много нещастен, господине — изрече тъжно Жилбер — и че за нещастния човек няма младост. И така, разбрахме ли се, свободен ли съм утре?
— Да, приятелю мой… Само че — добави Русо, — докато вие зяпате всички бляскави личности на аристокрацията, аз ще разтворя един от моите хербарии и ще разгледам отново всички чудеса на природата.
А после, след като Жилбер сияещ беше затворил вратата след себе си, си каза:
— Това не е амбиция, това е любов.
47.
Жената на магьосника
Докато Жилбер след така добре запълнения си ден гризеше в мансардата натопения в прясна вода хляб и вдишваше с целите си гърди въздуха на околните градини, точно тогава една жена, облечена малко странно, но изискано, с воал, който криеше лицето й от погледи, препускаше в галоп на един превъзходен арабски кон по пътя за Сен Дьони, който на другия ден щеше да се напълни с народ. Пристигна в манастира на кармелитките в Сен Дьони, слезе от коня и потропа с деликатните си пръсти по решетката на вратата. Няколко граждани се спряха с любопитство около непознатата. Те бяха привлечени едновременно от странния й вид, и от настойчивостта, с която блъскаше по решетката.
— Какво желаете, госпожо? — попита я един от тях.
— Както виждате, господине — отговори чужденката с подчертан италиански акцент, — искам да вляза.
— В такъв случай не сте попаднали, където трябва. Тази решетка се отваря веднъж на ден, за бедните, а часът, в който тя се отваря, вече мина.
— И какво да направя, за да говоря с игуменката на манастира?
— Почукайте на малката вратичка в края на оградата или на главния вход.
Приближи се друг гражданин.
— Знаете ли, госпожо, че сега игуменка е Нейно кралско величество госпожа Луиз дьо Франс?
— Да, зная, благодаря ви.
В това време един монах, който гледаше ездачката, без да се интересува от коня, си проби път до нея и отвори вратата по начин, известен само нему.
— Влезте, госпожо — каза той, — и доведете и коня си.
Останала сама в огромния двор, чужденката свали юздата от коня, който разтърси седлото и юздите така внезапно и удари така силно с копито по плочника, че монахинята пазачка, която беше напуснала за миг малкото си жилище, близо до вратата, изхвърча от манастира и хукна към нея.
— Какво желаете, госпожо? — провикна се тя. — И как влязохте тук?
— Един добър монах ми отвори вратата — каза тя. — Бих искала, ако е възможно, да говоря с игуменката.
— Това е възможно при нормални обстоятелства, но Нейно величество пристигна едва вечерта и току-що се настани. Тази вечер ще свика монашеския съвет.
— Госпожо, госпожо! — поде чужденката. — Пристигам от много далече, от Рим. Току-що изминах шестдесет левги на кон и съм напълно изтощена.
— Какво искате? Заповедта на госпожата е изрична.
— Сестро, имам да разкрия на вашата игуменка неща, твърде важни.
— Елате отново утре.
— Невъзможно… Останах само един ден в Париж и през този ден… Всъщност не мога да спя в странноприемница.
— Защо?
— Защото нямам пари.
Сестрата хвърли смаян поглед на тази покрита с бижута дама и собственичка на такъв хубав кон, която твърдеше, че няма пари, за да плати подслона си за една нощ.
— О! Не обръщайте внимание на думите ми, а също така и на дрехите ми — каза младата жена.
— Госпожо, този манастир не е единственият в Сен Дьони и всеки манастир си има игуменка.
— Какво от това? Съобщете й, че искам да говоря с нея. Ще вляза в църквата и ще се моля, докато чакам.
— Съжалявам, госпожо.
— О, значи съм се излъгала! Не съм в Божия дом! — провикна се чужденката с толкова сила в гласа и погледа, че сестрата, която не се осмели да се съпротивлява повече, отвърна:
— Щом е така, ще опитам.
— О! Кажете на Нейно величество, че пристигам от Рим, че съм спирала по пътя само два пъти, колкото да поспя, и най-вече че от четири дни съм почивала само за да събера сили да се държа върху коня и за да му дам на него силата да ме носи на гърба си.