Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Добре — промълви той. — Ще бъда откровен с вас.
Жоайоз пребледня и прекара ръка по челото си.
— Определена ми е среща — продължи Ернотон.
— На тази улица?
— На тази улица.
— Писмено?
— Да. И с много красив почерк.
— Женски?
— Не, мъжки.
— Мъжки? Какво искате да кажете?
— Това, което казах — нищо лошо. Срещата ми определи жена, но писмото е писал мъж. Това не е толкова тайнствено, но е по-изискано; по всяка вероятност дамата има секретар.
— Изкажете се докрай, господине! — възкликна Анри.
— Вие така ме молите, господине, че не мога да ви откажа. Ще ви прочета съдържанието на бележката. — Ернотон извади от кесията си листче хартия и прочете:
„Господин Ернотон, моят секретар е упълномощен да ви предаде, че аз много желая да поговоря с вас; вашите достойнства ме трогнаха.“
— И вас ви чакат?
— По-точно аз чакам.
— Значи трябва да ви отворят вратата?
— Не, три пъти да свирнат от прозореца.
Цял разтреперан, Анри посочи тайнствения дом.
— Оттук ли? — попита той.
— Съвсем не — отговори Ернотон и посочи към кулата на „Гордият рицар“: — Оттам!
Анри радостно извика.
— О! Да ви благослови Господ! — каза той и стисна ръката на Ернотон. — Простете моята неучтивост, моята глупост. Уви! За човек, който обича с истинска любов, съществува само една жена и ето, като видях, че вие постоянно се връщате към тази къща, аз помислих, че вас ви чака именно тя.
— Няма какво да ви прощавам — с усмивка рече Ернотон. — Да си кажа право и на мен ми мина такава мисъл.
— И на вас ви стигна самообладанието нищо да не ми кажете! Това е просто невероятно! О! Вие не обичате, не обичате!
— Но чуйте ме! Правата ми още са малки. Аз очаквам някакво обяснение, преди да почна да се сърдя. Тези знатни дами имат странни капризи, а да ни заблуждават им е толкова забавно!
— Господин дьо Карменж — каза Жоайоз, — ето вече три месеца аз съм влюбен в тази, която живее тук, без да имам щастието да чуя даже един звук от гласа й!
— Ама че дяволия! Не сте постигнали много! Но… почакайте!
— Какво е това?
— Май някой свирна?
Младежите се заслушаха; скоро откъм „Гордият рицар“ отново се чу свиркане.
— Графе — каза Ернотон, — извинете, че ви напускам, но ми се струва, че това е сигналът, който чакам.
Свиркането се чу трети път.
— Вървете, господине, вървете — възкликна Анри, — желая ви успех!
Ернотон бързо се отдалечи и събеседникът му видя как той изчезна в мрака на улицата.
А Анри още по-мрачен, отколкото преди разговора с Ернотон, си каза:
— Какво да се прави! Ще се върна към обикновеното си занимание, ще отида както винаги на проклетата врата, която никога не се отваря.
При тези думи той се насочи към тайнствения дом с колебливи крачки.
Глава 26
Щом стигна до вратата, нещастният Анри отново бе обзет от своята обикновена нерешителност.
— По-смело! — окуражаваше се той сам на всяка крачка.
Но преди да почука, той се огледа за последен път и видя на паважа отраженията на светлините, които идваха от прозорците на странноприемницата.
„Там — помисли той — влизат, за да се насладят на любовните радости. Защо спокойното сърце и безгрижната усмивка не са моя съдба?“
В този миг от камбанарията на черквата Сен-Жермен-дьо-Пре се чу печален звън.
— Ето, вече удари десет — с въздишка произнесе Анри.
И вдигна дървеното чукче.
„Ужасен живот! — мислеше той. — Живот на грохнал старец! О! Скоро ли ще настъпи денят, когато ще мога да кажа: Привет, прекрасна, радостна смърт, привет, желан гроб!“
Той почука втори път.
„Все същото — продължаваше той, докато се вслушваше. — Ето че се отвори вътрешната врата, под тежестта на стъпките заскърца стълбата, стъпките се приближават; и както винаги, винаги!“
— Ще почукам още веднъж — промълви той, — за последен път. Да, така си и знаех: приближаването става по-внимателно, слугата гледа през чугунената решетка, вижда моето бледно, мрачно, отслабнало лице — и както винаги си отива, без да ми отвори!
Възцарилата се наоколо тишина, като че ли оправдаваше думите на нещастника.
— Сбогом, безсърдечен дом, сбогом до утре! — възкликна той.
Анри едва отмина няколко крачки и за голяма своя почуда чу как ключалката защрака, вратата се отвори и изправилият се на нея слуга се поклони ниско.
Това беше същият онзи човек, чиято външност описахме по време на разговора му с Робер Брике.
— Добър вечер, господине — каза той с рязък глас, който обаче се стори на дьо Бушаж по-сладък от онези ангелски гласове, които понякога чуваме в детството си насън, когато пред нас се разтварят небесата.