Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
— Смейте се, смейте се! — възкликна кралят. — Във Франция има десет хиляди монаси, от които при нужда ще направя десет хиляди мускетари; тогава ще учредя длъжността велик магистър на мускетарите монаси на негово най-християнско величество и ще удостоя с това звание вас, кардинале.
— Аз съм съгласен, ваше величество; за мен всяка служба е добра, стига да е угодна на ваше величество.
По време на разговора на краля с кардинала високопоставените дами, спазвайки етикета на онова време, станаха и една след друга, като се поклониха на краля, излязоха. Кралицата със своите придворни дами ги последва.
В кабинета остана само кралицата майка. Зад необикновената веселост на краля се криеше някаква тайна и тя реши да я разгадае.
— Впрочем, кардинале — неочаквано каза Анри на прелата, — какво прави вашият брат дьо Бушаж?
— Не знам, ваше величество, аз много рядко го виждам.
От ъгъла на кабинета се чу тих, печален глас:
— Тук съм, ваше величество.
— А! Това е той! — възкликна Анри. — Елате тук, графе, елате!
Младежът веднага се подчини.
— Господи! — възкликна кралят и го погледна изумено. — Честна дума на благородник, това не е човек, а призрак!
— Ваше величество, той много работи — произнесе неясно кардиналът сам поразен от промяната, станала за една седмица с лицето и осанката на неговия брат.
Действително дьо Бушаж беше бледен като восъчна фигура, а тялото му, което едва личеше под коприната и бродериите, наистина изглеждаше невеществено, призрачно.
— Елате по-близо, младежо — заповяда кралят. — Благодаря ви, кардинале, за цитата от Плутарх; обещавам, че в подобни случаи винаги ще прибягвам до вашата помощ.
Кардиналът разбра, че кралят иска да остане сам с неговия брат, и безшумно се отдалечи.
Сега в кабинета нямаше никого, освен кралицата майка, д’Епернон, който се разтапяше от любезности пред нея, и дьо Бушаж.
До вратата стоеше Лоаняк, полувойник-полупридворен, изцяло погълнат от изпълнението на своите задължения.
Кралят седна, даде знак на дьо Бушаж да се приближи и го попита:
— Графе, защо се криете зад дамите? Нима не знаете, че ми е приятно да ви виждам?
— Тези милостиви думи са голяма чест за мен, господарю — каза младежът и се поклони.
— Щом е така, графе, защо от известно време не ви виждам в Лувъра?
— Ако вие, ваше величество — каза Анри дьо Бушаж, — не ме виждате, то е защото не благоволявате макар и за миг да погледнете към ъгъла на тази зала, където аз се намирам винаги в определеното време при вечерното появяване на ваше величество. Аз никога не съм се отклонявал от изпълнението на задълженията си — за мен това е свещен дълг!
— Да, твоят брат и ти, вие ме обичате.
— Ваше величество!
— Аз също ви обичам. Та на думата — бедният Ан ми изпрати писмо от Диеп. Той твърди, че има човек, който още по-силно би съжалявал за Париж от него и че ако такава заповед ти бъде дадена, ти би умрял или не би ми се подчинил. Така ли е?
— Господарю, да не ви се подчиня за мен би било по-ужасно от смъртта, но все пак — продължи младежът и като че ли в желанието да скрие смущението си, наведе глава, — но все пак аз не бих ви се подчинил.
Скръстил ръце, кралят внимателно погледна дьо Бушаж и каза:
— Значи така! Та ти, бедни ми графе, изглежда, си повредил ума си? Разкажи какво се е случило. Хайде.
С героично усилие на волята младият мъж си наложи да се усмихне.
— На такъв велик владетел като вас, ваше величество, не му приляга да изслушва подобни признания.
— Но защо, Анри? — възрази кралят. — Говори, разказвай, това ще ме развлече.
— Господарю — с достойнство отговори младежът, — вие грешите; трябва да кажа, че в моята печал няма нищо, което би могло да развлече едно благородно сърце.
— Стига, стига, не се сърди, дьо Бушаж — каза кралят и хвана ръката му, — аз мога да ти помогна, мое дете. Или ти ще бъдеш щастлив, или аз ще престана да се наричам крал на Франция.
— Щастлив? Аз? Уви, господарю, това не е възможно — отговори младежът с усмивка, пълна с необяснима горест.
— Уверявам ви, дьо Бушаж — настойчиво продължи кралят, — моето могъщество и моето благоразположение към вас ще намерят средство против всичко, освен против смъртта.
— Ваше величество — възкликна младежът и падна в нозете на краля, — не ме смущавайте с изяви на доброта, на които не мога да отговоря по подходящ начин! На моята скръб не може да се помогне, защото тя е единствената ми радост.
— Дьо Бушаж, вие сте безумец, запомнете думите ми, ще се погубите със своите несбъдни мечти.
— Знам това прекрасно, господарю — спокойно отговори младият човек.