Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Като вдъхна аромата на печеното и изпитателно огледа завеските на прозорците, кавалерът с виолетовата шапка отново започна да се разхожда, без да престъпна определена черта — канавката до дома на Робер Брике.
Трябва да кажем, че всеки път, когато се приближаваше до тази черта, като бдителен страж пред него се изправяше младеж на неговата възраст с висока черна шапка с бяло перо, наметнат с виолетов плащ. Угрижен и намръщен, той здраво стискаше с ръка ефеса на шпагата си, но собственикът на червеното перо не се безпокоеше за каквото и да било, освен за това, което ставаше в странноприемницата „Гордият рицар“.
Другият — с бялото перо — при всяка поява на червеното перо ставаше все по-мрачен и накрая досадата му стана толкова явна, че привлече вниманието на притежателя на червеното перо.
Той вдигна глава и видя, че на лицето на младежа, който не го изпускаше от поглед, се беше изписала явна неприязън.
Това обстоятелство го накара да помисли, че пречи на кавалера с бялото перо и веднъж възникнала, тази мисъл предизвика желание да разбере с какво всъщност му пречи. Ръководен от това желание, той се зае да наблюдава внимателно дома на Робер Брике, а после и онзи, който се намираше срещу него.
Накрая, след като се нагледа достатъчно и на единия, и на другия, той спокойно се обърна с гръб към младия непознат и отново се насочи нататък, където ярко пламтяха огнищата на метр Фурнишон.
Притежателят на бялото перо щастлив, че беше накарал червеното перо да избяга, закрачи в своята посока, тоест от изток на запад, докато червеното перо се движеше от запад на изток.
Но всеки от тях след достигането на точката мислено определена от самия него, спираше и тръгваше обратно, така че, ако не беше между тях новият Рубикон — канавката — те неминуемо биха се сблъскали. Собственикът на бялото перо с явно нетърпение почна да си суче мустака.
Собственикът на червеното перо направи учудена физиономия, после пак погледна към тайнствения дом.
Тогава бялото перо тръгна напред, за да премине Рубикон, но червеното перо се обърна назад и разходката започна отново.
Най-накрая притежателят на бялото перо, явно поривист човек, прескочи канавката и с това принуди противника си да се отдръпне и почти да загуби равновесие.
— На какво прилича това, господине! — възкликна кавалерът с червеното перо. — Вие сте се побъркали или имате намерение да ме оскърбите?
— Господине, аз имам намерение да ви покажа, че ми пречите, нещо, което и сам забелязахте, без моите думи!
Тук притежателят на бялото перо хвърли наметалото си и извади шпагата, която блесна в светлината на луната, появила се в момента между облаците.
Кавалерът с червеното перо не трепна.
— Може да се помисли, господине — заяви той като сви рамене, — че вие никога не сте вадили сабя от ножницата си: твърде много бързате да я насочите срещу човек, който не се защитава.
— Но се надявам, че ще се защитава.
Собственикът на червеното перо се усмихна и попита:
— Какво право имате да ми пречите да се разхождам по улицата?
— А вие защо се разхождате точно на тази улица?
— Вие се разхождате по нея! Само на вас ли е позволено да се разхождате по улица Бюси?
— Позволено или непозволено — това не ви засяга.
— Грешите, даже много ме засяга. Аз съм поданик на негово величество и за нищо на света не бих желал да наруша волята му.
— Но вие струва ми се ми се присмивате!
— А, така ли? Вие ме заплашвате?
— Господине — заяви кавалерът с бялото перо и разсече въздуха с шпагата си, — аз съм граф дьо Бушаж, брат на херцог Дьо Жоайоз и ви питам за последен път — съгласен ли сте да ми отстъпите първенството и да си отидете?
— Господине — отговори кавалерът с червеното перо, — аз съм виконт Ернотон дьо Карменж; вие изобщо не ми пречите и нямам нищо против да останете тук.
Дьо Бушаж помисли минута-две, после вкара шпагата си в ножницата и каза:
— Господине, извинете ме, влюбен съм и затова съм изгубил ума си наполовина.
— Аз също съм влюбен — отговори Ернотон, — но съвсем не се смятам за луд поради това.
Анри побледня.
— Влюбен в особа, която живее на тази улица?
— В този момент тя се намира тук.
— За Бога, господине, кажете ми, вие кого обичате?
— О! Господин дьо Бушаж, вие ми зададохте въпрос, без да мислите; отлично знаете, че благородникът не може да открива тайната, която му принадлежи само наполовина.
— Вярно! Извинете ме, господин дьо Карменж — аз наистина съм най-нещастният човек на света!
В тези малко на брой думи, казани от младия човек, се криеше толкова истинска мъка, че те трогнаха дълбоко Ернотон.