Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Дьо Бушаж трепна.
— Вие се надявате, че тя ще се утеши. Никога, графе, никога! Аз също никога няма да се утеша, макар че бях само смирен слуга на покойния — също никога, не ще се утеша!
— Този човек, когото оплакват така — го прекъсна Анри, — този щастлив покойник, този съпруг…
— Той беше любим, а жена като тази, която имахте нещастие да обикнете, за целия си живот има само един съпруг.
— Приятелю, приятелю — възкликна дьо Бушаж, уплашен от мрачното величие на слугата, — приятелю, заклевам ви, бъдете ми ходатай!
— Аз!… — възкликна слугата. — Аз!… Чуйте, графе, ако аз ви смятах способен да упражните насилие спрямо моята господарка, щях да ви умъртвя със собствената си ръка!
И той измъкна изпод плаща силната си, мускулеста ръка; изглеждаше, че това беше ръка на млад, около двадесет и петгодишен мъж, докато посивелите му коси и прегърбеният му стан издаваха шестдесетгодишен човек.
— Но, ако обратно — продължи той, — моята господарка ви обикне, то ще трябва да умре тя! Сега, графе, аз ви казах всичко, което имах да ви казвам.
Анри стана съвсем потиснат.
— Благодаря ви — каза той, — за това, че се съжалихте над моите страдания. Аз реших.
— Значи, графе, вие ще си отидете. Но ще ни оставите на участ по-тежка от вашата, повярвайте ми!
— Да, аз действително ще си отида — продължи младежът, — бъдете спокойни, ще си отида завинаги!
— Искате да умрете — разбирам ви.
— Защо да крия от вас? Аз не мога да живея без нея и следователно трябва да умра, щом тя не може да бъде моя.
— Графе, ние често сме говорили с моята господарка за смъртта. Вярвайте ми: смъртта, приета от собствената ръка, е лоша смърт.
— Затова аз не ще я избера: човек на моите години, със знатно име и високо звание може да умре от смърт, прославяна във всички времена — да падне в битка за своя крал, за своята страна… Прощавайте, благодаря ви! — каза графът и подаде ръка на неизвестния слуга.
След това той бързо се отдалечи, като хвърли в нозете на своя събеседник, трогнат от тази дълбока скръб, кесия, натъпкана с жълтици.
Часовникът на черквата Сен-Жермен-дьо-Пре удари полунощ.
Глава 27
Свиркането, което се чу три пъти в тихата нощ, наистина беше сигналът, очакван от щастливеца Ернотон.
На вратата на странноприемницата „Гордият рицар“ младежът срещна госпожа Фурнишон. В пълните си ръце тя премяташе златна монета, пусната й току-що крадешком от една много по-нежна и бяла ръка от нейната.
Тя погледна Ернотон и като сложи ръце на хълбоците си, запълни цялата врата, преграждайки входа на странноприемницата.
— Какво желаете, господине? — попита тя.
— Не свирнаха ли току-що три пъти от прозореца на тази куличка, мила жено?
— Съвсем вярно.
— Знайте, че с този сигнал призовават мен.
— Е, това е друга работа само ако ми дадете честна дума, че вие сте съшият човек.
— Честна дума на благородник, любезна госпожо Фурнишон.
— Аз ви вярвам; влезте, прекрасни кавалере, влезте!
И стопанката на странноприемницата, зарадвана, че най-после спечели един от тези посетители, за които по-рано така мечтаеше в непретенциозния „Розов храст на любовта“, изместен от „Гордият рицар“, посочи на Ернотон витата стълба, която водеше до най-закътаното от помещенията в куличките, където цялото обзавеждане — мебели, тапети и килими, се отличаваше с по-голямо изящество, отколкото можеше да се очаква в този глух край на Париж; трябва да кажем, че госпожа Фурнишон твърде грижливо беше обзавела своята куличка, а това, което е направено с любов, почти винаги е успешно.
Влизайки в гостната на куличката, младежът почувствува силна миризма на тамян и алое. По всяка вероятност изтънчената особа, очакваща Ернотон, ги беше използвала, за да може да заглуши чрез тези благовония кухненските миризми, които идваха от шишовете и тенджерите.
Ернотон повдигна с дясната си ръка плътната завеса, с лявата се подпря на вратата и се поклони най-почтително. В загадъчния полумрак той успя да различи на светлината на една восъчна розова свещ пленителните очертания на жена, която без съмнение принадлежеше към тези, които предизвикват ако не любов, то във всеки случай внимание.
Облегната на възглавници, спуснала изящно краче на края на ложето си, дамата, цялата в коприна и кадифе, палеше на огъня клонче алое.
По това, как хвърли остатъка от алоето в огъня, как оправи роклята си и спусна качулката на лицето си, покрито с маска, Ернотон се досети, че тя е чула как той влиза.
Обаче тя не се обърна.
Ернотон изчака няколко минути, без тя да промени позата си.