Четиридесет и петимата

Като се убеди, че кардиналът има намерение да мълчи, Анри отново се зае с господин Лов; после, като направи знак на кардинала да остане, той стана, облече се в разкошна дреха и отиде в кабинета си, където го чакаха придворните.

В двора, където хората притежават същото тънко чувство както планинците, които могат лесно да почувствуват приближаването и отминаването на бурите, настроението беше според обстоятелствата. Двете кралици бяха видимо разтревожени.

Екатерина, бледна и развълнувана, се кланяше на всички страни, говореше отсечено и с малко думи.

Луиза дьо Водемон не виждаше и не чуваше никого.

Появи се кралят.

Погледът му беше жив, по страните му цъфтеше руменина; изразът на лицето му, изглежда, свидетелстваше за добро разположение на духа и видът на Анри подейства на смръщените придворни, чакащи идването му, като лъч есенно слънце на пожълтяла вече гора.

За един миг всичко стана златисто, пурпурно, всичко засия.

Кралят целуна ръка първо на майка си, после на жена си. Изприказва много комплименти на дамите, отвикнали от такава любезност, и даже стигна дотам, че ги почерпи с бонбони.

— Тревожехме се за вашето здраве, сине — каза Екатерина, изпитателно гледайки краля, като че ли желаеше да разбере дали руменината му не е изкуствена, а веселостта му не е маска.

— И съвсем напразно, госпожо — отговори кралят. — Никога досега не съм се чувствувал толкова добре.

Тези думи бяха придружени от усмивка, която веднага се разпространи сред всички.

— И на какво благодатно влияние, синко, приписвате подобрението на вашето здраве? — попита кралицата майка едва скривайки своето безпокойство.

— На това, че много се смях, госпожо — отговори кралят.

Всички се спогледаха с такава дълбока почуда, като че ли кралят беше казал някаква нелепост.

— Много сте се смял! Вие сте способен много да се смеете, сине? — попита Екатерина с все така суров вид. — Значи вие сте щастлив човек.

— Така си е, госпожо.

— И какъв повод се намери така буйно да се веселите?

— Трябва да ви кажа, майчице, че вчера вечерта бях във Венсенската гора.

— Да, знам.

— И така, аз заминах за Венсенската гора. На връщане съгледвачите ми докладваха за неприятелска войска, чиито мускети блестяха на пътя.

— Къде се случи това?

— Срещу рибното езеро на монасите, край дома на нашата мила братовчедка.

— Край дома на госпожа дьо Монпансьо! — възкликна Луиза дьо Водемон.

— Точно така, госпожо, край Бел-Еба; аз храбро се приближих до неприятеля, за да се сражавам и видях…

— Боже мой! Продължавайте, господарю — с искрена уплаха възкликна младата кралица.

Екатерина изчакваше в мъчителна тревога, но нито с дума, нито с жест не издаваше състоянието си.

— Видях — продължи кралят — множество благочестиви монаси, които с войнствени възгласи отдаваха чест със своите мускети!

Кардинал дьо Жоайоз се разсмя; целият двор с голямо усърдие последва примера му.