Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Смаян, разтреперан, сплел молитвено ръце, Анри побърза да се върне; на прага на къщата той се олюля и сигурно би паднал, ако слугата не беше го подкрепил.
— Аз съм тук, пред вас, господине — заяви слугата. — Кажете, моля ви, какво желаете?
— Аз обичах така страстно — отговори младият човек, — че вече не знам дали обичам още.
— Няма ли да благоволите, господине, да седнете тук, до мен, за да поговорим?
Анри се подчини на тази покана с такава готовност, като че беше отправена от френския крал или римския император.
— Говорете, господине, поверете ми желанието си — каза слугата.
— Приятелю — отговори дьо Бушаж, — с вас се срещаме и говорим не за първи път. Спомнете си, неведнъж съм ви срещал по безлюдни места и съм ви заговарял — вие никога не пожелавахте да ме изслушате. Днес ме съветвате да ви поверя своите желания. Какво се случи, велики Боже? Какво ново нещастие се крие зад снизхождението, с което ме удостоявате?
Слугата въздъхна. Изглежда, зад суровата му външност биеше състрадателно сърце.
Ободрен от тази въздишка, Анри продължи:
— Вие знаете — каза той, — че аз обичам, горещо обичам; вие видяхте как търсех една особа и успях да я намеря, независимо от усилията, които тя полагаше, за да избегне срещата с мен. При най-мъчителните терзания от мен не се откъсваше нито една дума на горест; аз никога не прибягнах до насилствени действия.
— Това е вярно, господине — каза слугата. — Моята господарка и аз ви отдаваме дължимото.
— В края на краищата — продължи младият граф с неизяснима тъга — аз все знача нещо на този свят; нося знатно име, покровителствува ме самият крал. Ето, днес кралят настоя да споделя с него своите мъки, предложи ми помощта си.
— Боже милостиви! — възкликна слугата, видимо разтревожен.
— Но аз не се съгласих — бързо добави младежът. — Не, аз отхвърлих всичко, от всичко се отказах, за да дойда отново тук и сплел молитвено ръце, да ви умолявам да ми отворите тази врата, която — знам това — никога не се отваря.
— Графе, вие наистина имате благородно сърце и сте достоен за любов.
— И какво от това? — с дълбока мъка възкликна Анри. — На какви мъки обрекохте човека, който даже и според вас е достоен за любов! Всяка сутрин моят паж донася писмо, което никой не приема; всяка вечер аз сам чукам на тази врата. Тази жена няма сърце! Ако имаше сърце, тя самата би ме убила чрез отказа, произнесен от нея, или би заповядала да бъда убит с удар на кинжал — мъртъв поне не бих страдал.
— Графе — отговори слугата, като изслуша най-внимателно младежа, — вярвайте ми, дамата, която вие така яростно обвинявате, съвсем не е така безчувствено жестока, както смятате, тя е изпълнена с най-живо съчувствие към вас.
— О! „Съчувствие!“ — възкликна младежът. — Нека сърцето й познае любовта такава, с каквато съм изпълнен аз — и ако в отговор й предложат съчувствие, аз ще бъда отмъстен!
— Графе, графе, жената понякога отхвърля любовта не защото не е способна да обича; може би тази, за която става дума, е познавала и по-силна страст, отколкото ви е дадено да изпитате вие!
Анри вдигна ръце към небето.
— Който обича така, той обича вечно! — възкликна той.
— А нима съм ви казал, графе, че тя е престанала да обича? — попита слугата.
Анри тежко застена и рухна на земята, като че беше смъртно ранен.
— Тя обича! — възкликна той. — Обича! О, Боже! Боже!
— Да, графе, тя обича; но не я ревнувайте от този, който вече не е между живите. Моята господарка е вдовица — прибави състрадателният слуга с желание да утеши младежа.
Действително, тези думи като някакво вълшебство му възвърнаха живота, силите и надеждата.
— Кълна се във всичко свято — каза той, — не ме оставяйте на произвола на съдбата! Тя е вдовица, казахте; значи причината за сълзите й ще изчезне. Скръбта по починалите е като болест: този, който преживее кризата, става по-силен и по-устойчив, отколкото преди.
Слугата поклати глава.
— Графе — отговори той, — тази дама се закле вечно да бъде вярна на мъртвия; аз добре я познавам — тя свято пази своята дума.
— Аз ще чакам, ще чакам десет години, ако е нужно! — възкликна Анри. — Господ не ще допусне тя да умре от мъка или насилствено да прекъсне нишката на живота си. Вие сам разбирате: щом като не е умряла, значи иска да живее; щом като продължава да живее, значи мога да се надявам.
— Ах, млади човече, млади човече! — със зловещ глас възрази слугата. — Тя вече живее сама не ден, не месец, нито година, а цели седем години!