Задочни репортажи за България

Много пъти в партийния език в България се употребява думата „тъпчене на едно място“. Това е израз с отрицателно съдържание и обикновено е част от някаква критика. Но този израз никога не беше употребен за нашата литература и по-специално за официалните и представители. Може би защото би предизвикал обезпокоителни въпроси като: Сред каква обстановка се тъпче? И кой плаща за това тъпчене? Всички, абсолютно всички по-малки или по-големи успехи на съвременната българска литература са били и са извън сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5, т.е. извън тесните рамки на партийната поръчка, на решенията, постановленията, резолюциите и призивите на заседаващите другари, извън царството на жабите. Нека припомня съвсем ясно и категорично, че „Железният светилник“ беше роден много далече от литературното блато, че най-хубавата поезия и проза на по-младите иде от съвсем друга, бистра езерна вода.

Погледнете самия вестник „Литературен фронт“. Много пъти съм имал чувството, че от много години насам всеки четвъртък там препечатват един и същ вестник. Със злобна шега някои мои колеги предложиха да се рационализира наистина отпечатването на съюзния вестник, като се отпечата за двайсет години напред и му се сменят само датите. Това щеше да бъде първият истински „антивестник“ в света и чрез него българската литературна журналистика можеше да се увековечи. Но дори и без това предложение цялата българска преса по същество е антивестник. Човек би полудял от еднообразното производство на еднакво безсмислени думи, които идват да отрекат свещеното предназначение на словото. Статии, къси разкази, поеми, новели, романи, поздравителни телеграми, оценки, критики, анализи — всичко като че е произведено от раздрънкани компютри, всичко е клиширано, по същество днешното е преписано от вчера и от завчера и ще бъде преписано утре. Вземете ги всичките тия писатели — заслужили, презаслужили, народни, планетни, и проследете как употребяват думата „успех“ в единствено и в множествено число. Всичко около тях е успешно, всяка година в партийни, държавни и съюзни отчети се обявяват нови успехи, още по-напред, още по-нататък. Успехи в разкриването, в обрисуването, в разбирането на социалистическата действителност. И само като газена тенекия някъде на края е закачено изречението, че писателите трябвало да се свържат по-тясно с живота. Или вземете употребата на думата „щастие“, когато например един писател като Павел Вежинов ви говори за щастието на народа, или Лиляна Стефанова скандира за щастието на другите, или пък героите на полковник Величко Нешков се въргалят на сцената от щастие, човек неволно се питаше дали това умопомрачително повторение на щастието не се прави с една-единствена цел — да унищожи докрай смисъла на тази дума, идеята за нея, да изкорени докрай съдържанието и, така че хората да не знаят какво значи. Погледнете ония произведения, в които българските писатели описват живота на трудовите герои, развоя на съревнованията, новите инициативи на трудещите се, прилагането на новите мероприятия и разни други нови работи. Струва ми се, че антидрамата на Йонеско е твърде бледа шега в сравнение със страхотната достоверност на живия български социалистически антитеатър. Съдържанията на всички тези безкрайно повтарящи се думи отдавна са умрели. Те не са повече живи думи, а трупове на думи, при които „ново“ и „старо“, „успех“ и „неуспех“, „щастие“ и „нещастие“ значат едно и също. Целият свят на така нареченото социалистическо изкуство вони на спряло време, на спрели процеси, на спрял живот. И което е най-страшно — тази странна смърт заплашва всичко, до което се докосне. Много пъти съм се питал: ако литературата и изкуството са отражение на живота, то в каква степен животът е отражение на тях? И ако той наистина ги отразява, то тогава какво става с този живот, когато го подлагаме на умъртвяване с безспирна атака от повтарящи се мъртви образи и думи? Не стихва ли постепенно естествената съпротива на нормалния обикновен гражданин, не става ли езикът на клишето негов собствен език, не идват ли компютърните (или жабешките) думи да изместят собствените живи думи, не се ли сковава живецът на мисълта?