Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Нещо космато се промуши между краката му, той се вкопчи в ръждясалото перило и едва сподави вика си. Ко го задмина, като му хвърли бегъл поглед, сякаш казваше: „Извини ме, просто минавах оттук“.
— Глупаво животно — процеди през зъби младежът.
Откри, че макар гледката, разкриваща се под него да го плашеше, още по-страшно беше да наблюдава стоманените въжета, които Бог знае как още не се бяха скъсали. Бяха покрити с ръжда, на места се виждаха навити метални нишки, наподобяващи издута стоманена вата. Спомни си думите на чичо Рег, който беше участвал в боядисването на мостовете „Джордж Вашингтон“ и „Триборо“, че кулите и носещите въжета били „оплетени“ от хиляди стоманени нишки. Ала при този мост плетениците бяха започнали да се разкъсват.
„Щом е издържал толкова дълго, няма опасност — помисли си Еди. — Нима си въобразяваш, че това чудо ще падне в реката само защото ти си стъпил на него? Не си толкова забележителен, нали?“
Но все пак мисълта не му подейства успокояващо. Може би бяха изминали десетки години, откакто някой беше прекосявал реката по този мост. Пък и все някой ден стоманените въжета щяха да се скъсат — съдейки по вида им, този ден наближаваше. Може би съвкупната им тежест щеше да подейства като пословичната сламка, която прекършила гръбнака на камилата.
Препъна се в парче бетон и със затаен дъх видя как камъчето полетя в бездната — от гледката му прилоша, но нямаше сили да извърне поглед. Разнесе се едва доловим плясък, когато камъчето падна в реката. Силен полъх на хладния вятър прилепи ризата към потното тяло на Еди. Мостът стенеше и се люлееше. Младежът се опита да пусне перилото, но пръстите му се бяха вкопчили в мъртва хватка в ръждясалия метал.
За миг стисна клепачи: „Няма да спреш! Забранявам ти да спираш. Ако все пак трябва да гледаш някого, насочи поглед към, грозния си спътник.“ Отвори очи, втренчи се в Стрелеца, с усилие на волята се откъсна от перилото и отново тръгна напред.
11
Роланд пръв стигна до пролуката в пешеходната пътека и се обърна. Джейк се намираше на около метър и половина зад него, Ко следваше момчето по петите. Животинчето се движеше приведено, с протегната шия. Вятърът, който беше по-силен над реката, разрошваше копринената му козина. Еди се движеше приблизително на седем метра от Джейк. Лицето му беше напрегнато, но той упорито пристъпваше напред, влачейки сгънатата инвалидна количка. С дясната си ръка стискаше перилото.
— Сузана, как си?
Тя моментално откликна:
— Добре съм.
— А ти, Джейк?
Момчето вдигна глава. Продължаваше да се усмихва и Роланд разбра, че не бива да се тревожи за него. Джейк се забавляваше, в очите му проблясваха дяволити пламъчета. Вдигна палец, а Стрелецът му отвърна със същия жест, после подвикна на младежа:
— Еди, как си?
— Не се безпокой, справям се.
Гледаше към него, но Роланд реши, че погледът му е насочен към тухлените сгради без прозорци, които се издигаха на самия бряг на реката. Очевидно Еди беше намерил начин да преодолее страха си от височините.
— Добре, няма да се безпокоя — промълви Стрелецът, после се обърна към Сузана: — Ще се опитаме да преминем през дупката. Стой спокойно, не прави резки движения. Ясно ли е?
— Да.
— Ако искаш да седнеш по-удобно, направи го сега.
— И така ми е добре, Роланд — спокойно каза тя. — Но се страхувам за Еди.
— Той вече е стрелец и ще се държи както подобава. — Обърна се на дясно, с лице към течението на реката, и с две ръце сграбчи перилото. После премина през процепа, като предпазливо пристъпваше по ръждясалия кабел.
12
Джейк изчака, докато Роланд със Сузана на гърба си премине през пукнатината, сетне стъпи на подпората. Поривистият вятър не стихваше и мостът се полюшваше, но това не го плашеше, напротив — изпълваше го с въодушевление. За разлика от Еди той не страдаше от аерофобия. Харесваше му да стои тук, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка към реката, виеща се като стоманена лента под небето, на което се бяха появили първите облаци.
Когато измина половината разстояние (Роланд със Сузана вече стоеше на наклонената пешеходна пътека отвъд процепа и наблюдаваше преминаването на останалите), Джейк се обърна и сърцето му се сви. Докато обсъждаха как да преминат през опасната пукнатина, бяха забравили един член на групата. Ко се беше свил на кълбо на ръба на процепа и очевидно беше скован от страх. Душеше мястото, където свършваше бетонът и започваше ръждясалата подпора.
— По-смело, Ко — подвикна му Джейк.
— Ко! — извика в отговор зверчето и гласът му потрепери като на изплашен човек. То протегна дългата си шия към момчето, но не помръдна. В широко отворените му очи се четеше страх.