Пустош

8

По-късно същия ден те стигнаха до нов път, който се извиваше към тях от запад и се сливаше с техния. След това място Великият път — вече много по-широк и разделен по средата с маркировъчна линия от лъскав тъмен камък — започваше да се спуска и рушащите се бетонни укрепления, издигащи се от двете страни, предизвикаха у пътниците чувство на клаустрофобия, че са хванати в капан. Спряха там, където един от бетонните бентове беше разбит, разкривайки успокояваща гледка към откритото поле навън, и похапнаха.

— Защо мислиш, че са смъкнали така пътя. Еди? — попита Джейк. — Искам да кажа, че някой го е направил нарочно, нали?

Той погледна през дупката в бетона, където равнините се простираха гладки както винаги, и кимна.

— Защо?

— Не знам, приятел — отговори Еди, но мислеше, че му е ясно.

Погледна Роланд и се досети, че той също знае. Хлътналият път, водещ към моста, беше защитна мярка. Войски, разположени най-отгоре на бетонните склонове, бяха контролирали два внимателно проектирани редута. Ако не харесаха вида на хората, приближаващи се към Луд по Великия път, защитниците можеха да ги обсипят с куршуми.

— Сигурен ли си, че не знаеш? — настоя Джейк.

Еди му се усмихна и се опита да престане да си представя, че точно сега там горе има някой откачен, готов да им търкулне голяма стара бомба по едно от рушащите се бетонни укрепления.

— Нямам представа — отговори.

Сузана възмутено подсвирна през зъби.

— Този път води към ада. Роланд. Надявах се, че сме приключили с проклетия хамут, но по-добре го извади пак.

Той кимна и започна да рови в чантата си, без да каже нищо.

Състоянието на Великия път се влошаваше, докато други, по-малки пътища се присъединяваха към него — досущ притоци, вливащи се в широка река. С приближаването на моста облите камъни отстъпиха място на повърхност, която Роланд помисли за метална, а другите — за асфалтова. Не беше така добре запазена като калдъръма. Времето беше нанесло някои щети, но преминаването, на безброй коне и каруци след последния ремонт бе направило повече. Повърхността беше раздробена на криещи опасности камъчета. Вървенето би било трудно, а идеята да бутат инвалидната количка на Сузана по тази ронеща се повърхност — нелепа.

Бентовете от двете страни станаха много по-стръмни и по върховете им се виждаха тънки заострени форми, извисяващи се към небето. Напомниха на Роланд за върхове на стрели — огромни оръжия, направени от племе на гиганти. Спътниците му ги оприличиха на самонасочващите се ракети, изстрелвани от нос Канаверал. На Еди му се струваше, че са ракети „земя-въздух“, някои направени, за да бъдат изстрелвани от камиони, намиращи се в бази из цяла Европа. Джейк реши, че са междуконтинентални балистични ракети, скрити в железобетонни силози под равнините на Канзас и ненаселените планини на Невада, програмирани да нанесат удар на Съветския съюз или на Китай при една световна ядрена война. Всички имаха чувството, че са попаднали в някаква тъмна и мрачна зона на сенките или в земя, която се мъчи под тежестта на някакво древно, но още действащо проклятие.