Пустош

Пиратът потърка чатала си в задника му и промърмори:

— Май смъртта не е така близо, както предполагах. Нали казват, че от виното на младостта се напиват дори старците. Хайде да се позабавляваме, пиленце мое. Ще се повеселим така, че даже ангелите ще ни завидят.

„Господи!“ — ужасено си помисли Джейк. Гашър отново повиши глас:

— Ние тръгваме, храбрецо — предстоят ни велики дела и срещи с велики хора, но аз ще изпълня обещанието си. Препоръчвам ви да останете на мястото си петнайсет минути. Ако ме последвате, всички ще се отправим в пъкъла. Ясно ли е?

— Да — отвърна Роланд.

— Вярваш ли, че действително нямам какво да губя?

— Да.

— Прекрасно. Мърдай, момче. Хайде, по-живо!

Гашър още по-силно стисна шията на Джейк и момчето почувства, че се задушава. Същевременно той задърпа пленника назад. Заотстъпваха с лице към пукнатината, отвъд която стояха Роланд със Сузана на гърба му и Еди, стискащ рюгера, който пиратът беше нарекъл детско пистолетче. Джейк чуваше задавеното дишане на Гашър; но което беше по-лошо, подушваше вонящия му дъх.

— Хич не се опитвай да ми скроиш някой номер — прошепна пиратът, — щото ще ти откъсна сладките топки и ще ти ги набутам отзад. Ще бъде жалко да ги изгубим, преди да съм се възползвал от тях, а? Много жалко, пиленце мое.

Стигнаха до края на моста и Джейк се напрегна — страхуваше се, че Гашър все пак ще хвърли гранатата. Ала отвратителният човек не го стори… поне не в този момент. Повлече момчето по тясната пътека между две ниски постройки, които навремето са били будки за събиране на пътната такса. Зад тях се издигаха тухлените складове, напомнящи затворнически сгради.

— А сега, сладурче, ще пусна шията ти, за да си поемаш въздух, докато тичаш. Обаче ще те държа за ръката и ако не бягаш по-бързо от вятъра, ще я откъсна и ще я използвам, за да те пребия до смърт. Ясно ли е?

Момчето кимна и внезапно „примката“ около шията му се разпусна. В този миг отново усети непоносимата болка в ръката си, която се беше подула и сякаш пареше. Сетне Гашър го сграбчи за рамото (пръстите му бяха като железни окови) и Джейк забрави за болката.

— Чао, скъпи приятели! — извика пиратът с неестествено бодър фалцетов глас и размаха гранатата към хората отвъд процепа. После изръмжа на Джейк: — А сега тичай, малък боклук! Тичай!

Обърна момчето и го тласна така, че то побягна с всичка сила. Двамата пробягаха по наклонената рампа и се озоваха на улицата. Първата мисъл, която се мярна в трескавото съзнание на Джейк, беше, че навярно така би изглеждал Ийст Ривър Драйв след двеста-триста години, след като някаква ужасяваща мозъчна болест е унищожила всички разумни същества по света.

Край тротоарите стояха ръждясали железни грамади — безсъмнено купетата на някогашни автомобили. Повечето напомняха джипове с формата на балон и Джейк си помисли, че никога не е виждал подобни коли (освен онези, които караха изисканите герои с бели ръкавици във филмите на Уолт Дисни), по между тях забеляза и фолскваген „костенурка“, шевролет „Корвер“ и автомобил, напомнящ форд, модел А. Зловещите скелети нямаха гуми — навярно бяха откраднати или отдавна се бяха превърнали в прах. Всички стъкла бяха счупени, сякаш оцелелите обитатели на града се страхуваха, че дори случайно могат да видят собствените си изображения.