Пустош

Няколко часа, след като навлязоха в тази зона — Джейк я нарече Тунел на изтезанията — бетонните укрепления свършиха на едно място, където половин дузина странични пътища се съединяваха като нишките на паяжина и полето отново се откриваше… факт, който донесе облекчение на всички, макар никой да не го спомена на глас. Над кръстопътя се полюшваше още един светофар. На Еди, Сузана и Джейк им се виждаше по-познат. Някога бе имал стъкла, но те бяха счупени отдавна.

— Обзалагам се, че навремето си този път е бил осмото чудо на света — рече Сузана, — а вижте го сега. Прилича на минно поле.

— Старите пътища понякога са най-хубавите — съгласи се Роланд.

Ели сочеше на запад.

— Погледнете.

Сега, когато високите бетонни прегради ги нямаше, видяха онова, което старият Си бе описал, докато пиеха горчиво кафе в Ривър Кросинг. „Има само един релсов път, високо вдигнат на насипи от издялани от човешка ръка камъни, каквито Великите старци са използвали за улиците и стените си“ — бе казал той. Релсите се спускаха към тях от запад в права линия, после пресичаха Сенд и влизаха в града върху тясна позлатена подпора. Конструкцията беше проста и елегантна — и единствената, която бяха видели дотогава без ръжда — но беше повредена. Голям къс от подпората бе паднал в буйната река. Бяха останали два дълги стърчащи пилона, които сочеха един към друг като обвинително вдигнати показалци. От водата под дупката стърчеше парче метал с аеродинамична форма. Явно някога е било яркосиньо, но сега цветът беше избледнял от разпространяващата се ръжда. От разстояние изглеждаше съвсем малко.