Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Най-обикновена похвала, мекрал! С какво толкова сме заслужили такова подозрение? Нито сме крадци, нито убийци, приятелю. Вярващи сме! Хубавият ти кон си е твой, разбира се, макар че имам злато…
— Не е за продан, обарий.
— Още не си чул предложението ми!
— Дори всичките Седем свещени съкровища не биха ме склонили — изръмжа Калам.
— Тогава няма да говорим повече за това. — Мъжът вдигна меха с вино и го подаде на Калам.
Той го прие, но този път само намокри устните си.
— Тъжни времена — продължи главатарят на разбойниците. — Виж как воюваме уж на една страна, а капка доверие си нямаме. Всички яздим Вихъра, в края на краищата. Имаме си общ омразен враг. Нощи като тая, при този мир под звездите насред тази свещена война са повод за празненство и за братство, приятелю.
— Словата ти са изпълнени с прелестта на свещения ни поход — отвърна на свой ред Калам. „Думите толкова лесно се плъзгат над разруха и ужас, че нищо чудно, че доверието изобщо го няма.“
— Е, значи ще ми дадеш вече коня си и това хубаво оръжие на колана ти.
Смехът на убиеца беше съвсем тих.
— Виждам, че сте шестима. Трима пред мен и трима ми се мотаят отзад. — Замълча и срещна с усмивка лъсналия от алчност поглед на главатаря. — Трудна работа, но тебе със сигурност ще те претрепя пръв, приятелю.
Мъжът се поколеба, след което му отвърна също с усмивка.
— Никакво чувство за хумор нямаш. Сигурно от толкова много път самичък си забравил игрите, които си играят старите войници. Ял ли си? Срещнахме една група мезла тая заран и бяха много щедри с храната и вещите си. Ще ги навестим отново, призори. Има и жени между тях.
Калам се навъси.
— Е, и това ли е войната ви срещу мезла? Вие сте снаряжени, коне имате — защо не сте се присъединили към армиите на Апокалипсиса? Камъст Релой има нужда от воини като вас. Аз заминавам на юг да се включа в обсадата на Ейрън, която трябва скоро да почне.
— И ние също — да минем през зейналите порти на Ейрън! — отвърна с жар събеседникът му. — Че и освен това караме добитък с нас, да нахраним братята си в армията! Да не би да предлагаш да оставим богатите мезла, които срещаме по пътя си?
— Одан ще ги избие всички и без вашата помощ — рече убиецът. — Взели сте им добитъка. — „Зейналите порти на Ейрън… Какво ли значи това?“
Лицето на мъжа срещу него беше помръкнало в отговор на думите му.
— Нападаме ги призори. Идваш ли с нас, мекрал?
— На юг са оттук, викаш.
— Да. На по-малко от час езда.
— Значи е в посоката, в която бездруго съм тръгнал, тъй че ще дойда.
— Чудесно.
— Но в изнасилването няма нищо свято — провлече Калам.
— Вярно, няма. — Мъжът се ухили. — Но е справедливо.
Яздеха в нощта, под огромния покров на звездното небе. Един от разбойниците беше останал назад с добитъка и другата плячка, при което за Калам оставаха петима. Всички носеха къси извити лъкове, макар че запасите им със стрели бяха оскъдни — нямаше колчан с повече от три и всички те бяха с раздърпани пера. Щяха да са ефективни само от близко разстояние.
Борду, така се казваше главатарят им, му каза, че малазанските бежанци включвали двама мъже — единият от които малазански войник, — жените им и две момчета. Беше сигурен, че войникът е ранен при първата засада, и не очакваше кой знае каква битка. Щяха първо да се оправят с мъжете.
— После можем да се позабавляваме с жените и момченцата — а ти може и да премислиш, мекрал.
Калам изсумтя. Познаваше породата им. Куражът им стигаше само докато превъзхождат жертвите си по брой, кухата слава, за която жадуваха, се изразяваше в това да смажат и тероризират беззащитни хора. Същества като тях бяха нещо обичайно за света и една земя, пламнала във война, им даваше възможност да се развихрят на воля, бруталната истина зад всяка една справедлива кауза. Дори име съществуваше за тях на езика на ерлий: е’птар ле’джебран, „лешоядите на яростта“.
Съсухрената кожа на прерията пред тях взе да се накъсва. Тук-там над тревата се виждаха изгърбени грамади гранит, осеяли склоновете на ниските хълмове. Зад една такава грамада въздухът се бе зачервил от смътната светлина на огън. Калам поклати глава. Твърде нехайно в толкова враждебна земя — войникът би трябвало да прояви повечко благоразумие.
Борду вдигна ръка и ги накара да спрат на около петдесет крачки от монолитната скала.
— Не поглеждайте към огъня — зашепна той на хората си. — Нека ония глупци бъдат прокълнати със слепота, а не ние. Хайде, пръснете се. Двамата с мекрала ще ги заобиколим от другата страна. Оставете ни петдесет дъха и нападате.