Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Великолепно. Джоржд, същия ден ли ще се връщаме обратно?
— Можем, ако искаш, Морийн. Но по оня край има някои много живописни шосета, а аз имам на разположение кола и шофьор. Как ти се струва това?
— Страхотно. Джордж, да не забравиш да вземеш плик номер три.
— Няма да забравя. Значи до понеделник, скъпа госпожо.
Обикалях насам-натам като зарадвано кученце и ми се искаше да го кажа на татко: как малката Морийн Джонсън от Кал-до-колене ще бъде назначена за директор в империята „Хариман“ чрез една недостойна машинация: първо, незаконна любов със странник от звездите; второ, мъжът й я е зарязал заради друга; трето, късна любов между неморална сламена вдовица и самотен ерген.
Ако Брайън беше останал с мене, никога нямаше да стана директор. Макар и Брайън да не ме беше лишавал от никакви луксове, след като веднъж забогатяхме, като изключим бюджета за домакинството, аз се разпореждах само с моите припечелени „пари за семки“ — дори и онази номерираната банкова сметка в Цюрих само се водеше на мое име. Брайън беше мил и щедър съпруг, но никога не е бил дори и в най-малката степен защитник на женското равноправие.
Точно по тази причина отказвах на постоянните предложения на Джордж Стронг да се омъжа за него. Макар че Джордж беше с двайсет години по-млад от мене (факт, който той така и не заподозря), ценностната му система се коренеше в XIX век. Като негова любовница можех да му бъда равна, но станех ли му жена, веднага щях да бъда подчинена — по всяка вероятност подчинена, на която гледат как да й угодят, но… подчинена.
Освен това щеше да е много подло да изиграя този мръсен номер на един закоравял стар ерген. Предложенията му за брак бяха галантни комплименти, а не сериозни предложения за граждански договор.
Освен това самата аз се бях превърнала в закоравял стар ерген — макар че неочаквано бяха започнала да отглеждам още едно дете — при това трудно дете.
Моето трудно дете… Какво да правя с Присила, докато ме няма? Щях да остана в Колорадо една нощ, може би две — ако Джордж ми предложеше да останем още един ден в парка „Естес“ или Крийпъл крийк, щях ли да му откажа?
Ако трябваше да се притеснявам само за принцеса Поли, щях да я набутам в колибката и изобщо да не обърна внимание на протестите й. Ала можех ли да го направя с голямо, силно момиче, което тежеше повече от мене!… но на което му липсваше мозък и една вода да кипне.
Какво да правя? Какво да правя?
— Присила, довечера няма да ме има вкъщи, може да се прибера чак вдругиден. С какво би предпочела да се занимаваш, докато ме няма?
Тя ме погледна тъпо.
— Защо ще заминаваш?
— Да говорим по същество. Има няколко варианта. Можеш да отидеш да спиш при някое приятелче от училище, ако искаш. Можеш да спиш и у леля ти Велма…
— Тя не ми е леля.
— Вярно е и никой не те кара да й викаш леля. Просто сред Хауардовците е обичайно да използват помежду си подобни обръщения, които ни напомнят за общата ни връзка. Както искаш. А сега, моля те, нека се върнем към основния въпрос: какво предпочиташ да правиш, докато ме няма?
— Защо изобщо трябва да правя нещо? Мога да си стоя тук. Знам, че си мислиш, че не мога да готвя… но все ще забъркам някоя манджа и няма да умра от глад.
— Убедена съм, че можеш. Да останеш тук беше следващата възможност, което се готвех да ти спомена. Мога да намеря някой да ти прави компания, за да не си сама. Например сестра ти Маргарет.
— Пеги е смотла!
— Присила, няма защо да наричаш Маргарет с презрителни жаргонни думи. Има ли някой, който би искала да ти прави компания?
— Нямам нужда от компания. Нямам нужда от помощ. Да храня котката и да прибирам вестника — какво му е мъчното?
— Оставала ли си преди сама вкъщи?
— О, ами че да. Колко пъти.
— Така ли? И при какъв случай?
— О, ами при всякакви случаи. Татко и Мариан водеха насам-натам цялото семейство и аз все решавах да не ходя. Семейните излизания са голяма досада.
— За два дена?
— О, и за повече. В къщата оставахме само двете с баба Меча лапа.
— О, значи госпожа Меча лапа живее при вас?
— Ами така да се каже.
— Да останеш в къщата с госпожа Меча лапа не е същото, като да бъдеш съвсем сама… и освен това май бабата като нищо би усмирила някой натрапник с тигана.
— Нямаше да е с тигана — тя има пушка.
— Ясно. Но не мога да я извикам тук… и очевидно ти никога преди не си оставала съвсем сама вкъщи. Присила, мога да извикам някое семейство — ти няма да ги познаваш, но ще са свестни хора.
— Мамо, не може ли просто да си остана самичка? Държиш се така, сякаш съм малко дете!
— Добре, миличка, щом така предпочиташ. (Но не смятам да се осланям само на тебе и на добрите ти намерения. Ще наема „Аргус патрул“ и то не само за да мине бавно три пъти покрай къщата през нощта — ще поставя тази къща кажи-речи под стража.)