Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Едва успя да поръча менюто на деня, когато човекът се върна от мъжката тоалетна. Чак като седна, я позна и се сепна изненадан.
— О, Grüss Gott, отново — рече той. Устните й се свиха неодобрително в тънка линия. Сервитьорката дойде и сложи яденето й на масата. Беше попаднала в капан. Но младият мъж беше неудържим.
— Свърших с програмата. Смятам, че вече съм разбрал всичко.
Тя кимна и започна деликатно да се храни.
— Отлично. Учите ли тук?
А защо взе, че го попита? Каква лудост я прихвана? Но шумът я заливаше отвсякъде в заведението. Какво си се разтревожила, Едит? Нали това е съвсем цивилизован разговор, при това с чуждестранен студент, какво лошо може да има? Почуди се какво ли би си помислил хер Гемютлих. Разбира се, нямаше да одобри.
Мургавият младеж щастливо се усмихна.
— Да. Следвам инженерство. В Техническия университет. Когато завърша, ще се върна у дома и ще помогна за развитието на родината си. Моля, името ми е Карим.
— Фройлайн Харденберг — представи се тя. — А откъде сте, господин Карим.
— От Йордания.
О, Господи мили, арабин. Е, вероятно имаше много от тях в Техническия университет, на две пресечки от Кертнер Ринг. Повечето от арабите, които срещаше, бяха улични продавачи, ужасни хора, които продаваха килими и вестници по тротоарите пред кафенетата и човек не можеше да се отърве от тях. Младият мъж до нея изглеждаше съвсем почтен. Може би произлизаше от по-добро семейство. Но все пак… арабин.
Довърши яденето си и даде знак, че ще плати. Време беше да напусне компанията на младия мъж, макар че той беше изключително възпитан. За арабин.
— Все пак — обади се със съжаление той — не смятам, че ще мога да отида.
Сметката й пристигна. Тя започна да рови в чантата си, за да плати.
— Да отидете къде?
— На опера. Да гледам „Вълшебната флейта“. Не и сам, няма да посмея. Толкова много хора. Няма да мога да се оправя, нищо ще знам къде да ръкопляскам.
Тя се усмихна снизходително.
— О, смятам, че едва ли ще отидете, млади човече, защото няма да намерите билети.
Той изглеждаше озадачен.
— О, не, не е там работата.
Бръкна в джоба си и сложи на масата две късчета хартия. На нейната маса. До нейната сметка. На втори ред в партера. На крачка от певците. До централната пътека.
— Имам приятел в Обединените нации. За тях имат отделени места, разбирате ли. Но той не ги иска й ми ги даде.
Даде. Не му ги е продал, а му ги е дал. Такова безценно нещо, а ги е дал ей така.
— Бихте ли ме взели със себе си — попита умолително младият мъж. — Моля ви?
Така красиво се изрази, сякаш тя щеше да го заведе.
Помисли си, че ще седи в този голям, сводест, позлатен рай в стил рококо, духът й ще се възвисява с басите, баритоните, тенорите и сопраните нагоре към нарисувания таван…
— В никакъв случай…
— О, извинявайте, фройлайн, обидих ви.
Пресегна се, взе билетите и понечи да ги къса.
— Не — тя сложи ръка върху неговата, преди безценните билети да бъдат скъсани наполовина.
— Не трябва да правите това.
Беше пламнала от червенина.
— Но те не ми трябват…
— Е, предполагам…
Лицето му светна.
— Значи ще ми покажете вашата Опера? Да?
Да му покаже Операта. Е, това наистина беше нещо различно. Нямаше да е излизане с мъж. Не такова излизане, както… както онези, които отиват, такива… които приемат да отиват. Всъщност по-скоро като екскурзовод. Виенска любезност, да покажеш на един чуждестранен студент чудесата на австрийската столица. В това нямаше нещо лошо…
Срещнаха се според уговорката на стъпалата в седем и петнайсет. Беше дошла с колата от Гринцинг и паркира без каквито и да е проблеми. Присъединиха се към суетящата се тълпа, която вече беше в приповдигнато настроение в очакване на удоволствието.
Ако Едит Харденберг, стара мома с двайсет лишени от любов лета зад гърба си някога щеше да остане с чувството, че има представа от рая, то беше тази вечер през 1990-а, когато седеше на няколко крачки от сцената и се беше потопила в музиката. Ако някога щеше да разбере какво усеща човек, когато се напие, то беше тази вечер, когато си позволи да се опияни напълно от кипежа на издигащите се и снишаващи се гласове.
През първата половина, докато пред нея пееше и лудуваше Папагено, тя усети суха млада ръка върху своята. Инстинктът я подтикна да я отдръпне рязко. През втората половина, когато това отново се случи, не направи нищо и почувства как заедно с музиката в нея прониква топлината на друго човешко същество.
Когато операта свърши, беше все така опиянена. Иначе никога не би допуснала той да я преведе през площада до старото свърталище на Фройд, „Кафе Ландтман“, сега възстановено в старото си великолепие от 1890-а. До масата им ги заведе лично великолепният метр д’отел Робер и те седнаха на късна вечеря.