Юмрукът на Бога

Някакви бани за красота? Душове с придружителка, смесена сауна с две яки девойки, които въртят брезови клонки? Проверката на следната сутрин разкри, че жената в престилката била възрастна педикюристка, която работела в дома си. Волфганг Гемютлих ходил да му подрежат мазолите.

На 1 декември Гиди Барзилаи получи светкавица от Тел Авив, с подписа на Коби Дрор. Предупреждаваше го, че тази операция не може безкрайно да продължава. Обединените нации дали на Ирак срок до 16 януари да напусне Кувейт. След това щяло да има война. Всичко можело да се случи. Да вземе да се поразмърда.

— Гиди, можем да следим това копеле до свършека на света, — заявиха двамата ръководители на групи на своя началник. — Просто в живота му няма нищо мръсно. Не мога да разбера този копелдак. Нищо, ама нищо, което можем да използваме срещу него.

Барзилаи изпадна в дилема. Можеха да отвлекат съпругата и да заплашат, че ако не бъде така добър… Бедата беше там, че гадината би я заменил срещу купон за обяд, вместо да го открадне. Нещо по-лошо, щеше да се обърне към полицията.

Можеха да отвлекат Гемютлих и да го обработят. Бедата беше там, че същият човек трябваше да се върне в банката, за да направи превода и да закрие сметката на Йерихон. Веднъж след като се озовеше в банката, той щеше да вдигне олелия до Бога. Заповедта на Коби Дрор беше да се действа без грешка и без следа.

— Да минем на секретарката — рече той. — Понякога частните секретарки знаят всичко, което знае и началникът им.

И така двете групи прехвърлиха вниманието си върху също така скучната фройлайн Едит Харденберг.

Тя им отне дори по-малко време — само десет дни. Проследиха я до дома й, малък апартамент в сериозна стара къща на една пресечка до Траутенауплац, чак в Деветнайсети район, северозападното предградие Гринцинг.

Живееше сама. Нямаше любовник, нито приятел, дори домашен любимец. Преровиха личните й документи и откриха скромна банкова сметка, майка пенсионерка в Залцбург, — самият апартамент, както показваше книгата за наема, навремето бил нает от майката, а когато тя се върнала в родния си Залцбург, в него се нанесла дъщерята.

Едит имаше малка кола сеат, която паркираше на улицата пред апартамента, но на работа отиваше най-вече с обществения транспорт; без съмнение поради затрудненията с паркирането в центъра на града.

Чековете със заплатата показаха, че й плащат скъпернически — „стиснати копелдаци“, избухна агентът от Невиот, когато видя сумата, — а свидетелството й за раждане разкри, че е на трийсет и девет години — „а изглежда на петдесет“, отбеляза агентът.

В апартамента нямаше снимки на мъже, само една на майка й, друга на двете по време на ваканция край някакво езеро и една, която очевидно беше на покойния й баща в униформа на митничар.

Ако в живота й имаше място за мъж, то той сякаш беше Моцарт.

— Запалена е по операта и това е всичко — докладва на Барзилаи ръководителят на групата Невиот, след като апартаментът бе оставен точно както го намериха. — Има голяма сбирка от дългосвирещи плочи — все още не е сварила да си купи компактдискове — и все са опери. Сигурно харчи всичките си свободни пари за тях. Книги за операта, за композитори, певци и диригенти. Афиши от зимния репертоар на Виенската опера, макар че не може и да си помисли за билет…

— Няма мъж в живота й, така ли? — замисли се Барзилаи.

— Може да лапне по Павароти, стига да успееш да го привлечеш. Иначе просто забрави.

Но Барзилаи не пожела да забрави. Спомни си за един случай в Лондон, много отдавна — една чиновничка от Министерството на отбраната, модел на стара мома; сетне Съветите измъкнаха онзи зашеметяващ млад югославянин… дори съдията изпитваше съжаление към нея по време на процеса.

Същата вечер Барзилаи изпрати дълга шифрована телеграма до Тел Авив.