Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Подадох му повторно ръка и казах само:
— Лека нощ! Отивам да спя!
Той изпъна ръст. Отидох в средната стая, където угасих лампата, и тръгнах към спалното помещение. Там се обърнах още веднъж към него. Стоеше точно както Магьосника от съня вън пред вратата и гледаше към мен.
— Лека нощ! — казах още веднъж.
— Лека нощ! Аллах да те благослови, ефенди! — прозвуча обратно.
После влязох в стаята.
Спах много добре и много дълго. Когато се събудих, слънцето вече ме гледаше дружелюбно в очите. В съзнанието ми веднага изникна фигурата на ашика, застанала вън до вратата. Облякох се бързо и излязох. Той не беше вече там. Стъпалата, водещи от моята платформа към пътя за камбаните, му бяха дали възможност да се отдалечи. Но после беше идвал още веднъж, защото на масата в средата на стаята лежеше един пакет, който можеше да е само от него. Когато разтворих обвивката, видях какво беше: обещаните от него доказателства, ръкописи, писма и документи за дейността на нашите противници. Най-напред се удивих на количеството, но по-късно, когато ги прочетох, се удивих още повече на съдържанието им!
Не беше време сега да ги чета, защото беше неделя, и виждах вече отделни джамикуни да се качват към Бейт-и-Ходех. И тъй, прибрах доказателствата на сигурно място и слязох после долу, за да се покажа най-напред на конете. Асил дотърча при мен с подскоци. Сирр остана, наистина, на мястото си, но изцвили късо и радостно и отвърна на моите милувки. Донесох му няколко ябълки и дажбата ечемик, взех сетне закуската си и навестих Джафар, за да го попитам дали иска да тръгне с мен към хълма на храма. Той прояви голям интерес и ние се присъединихме към Педехр, който ни срещна в двора със същото намерение.
Какво богоугодно съзнание у тези джамикуни! Още нямаше свещеник, а всичко живо, което не трябваше непременно да остане в дуара, се изкачваше вече по хълма за простодушна молитва. Едва по-късно, при по-сигурни обстоятелства, литургията щеше да бъде ръководена от по-компетентна ръка. Сега протече под двойния звън на камбаните подобно на онази, на която бях присъствал предната неделя.
По обратния път спряхме на същото място, от което Тифл ми бе показал лежащите отсреща руини. Днес ги познавах по-добре от него. Обясних на Джафар как трябва човек да си представя възникването и целта на тези строежи и се зарадвах, че лесно ме разбра. Педехр ме попита:
— Устад спомена ли ти вече за нашата църква?
— Църква? Не — отговорих. — Този план трябва да лежи в далечна перспектива, иначе сигурно щеше да ми каже нещо. Къде ще бъде издигната?
— Именно там, в руините. Точно на отвесната линия на Алабастровия шатър.
— Но откъде площадка? А-а, разбирам. Руините ще бъдат съборени! Благочестивите господари от Хоремабад се възпротивиха срещу това. А после и какъв чудесен материал за строежа на църквата! Само трябва и планът да е достоен за този материал!
— Той е такъв, ефенди, той е такъв! Устад лично го нахвърля и в продължение на години чертае по него. Отдавна се събират дарения и налози за целта. Събрали сме повече от очакваното, ала то не стига дори за започването, та камо ли за довършването. Обработката на такъв материал изисква много време и значителни средства.
Тук Джафар вметна бързо:
— Средства? Мога ли да внеса няколко хиляди тумана?
— Ти? Като мюсюлманин? — попита Педехр учуден и същевременно зарадван.
— Защо не? Това пречка ли е? Ние казваме Аллах, а вие — Ходех. Англичанинът казва Год, а французинът — Дию. Но съвсем определено се има предвид един и същи бог! Аз често съм отварял ръката си, за да подпомогна построяването на някоя джамия, защото тя е Божи дом. Давал съм също и за строежа на синагоги. Защо да не дам и за църква, в която и бездруго няма да се служи на друг бог? Или моят дар ще я оскверни, понеже религията ви е малко по-различна от нашата? Ще се възпротивите ли да приемете един принос на шах-ин-шаха?
— От господаря на страната? В никой случай!
— Тъй! Той е мюсюлманин, аз също съм такъв и значи имам същото право! Нещата с туманите си остават така, а с шаха ще говоря във ваш интерес веднага щом се върна при него. Нас ни наричат непримирими шиити, но ние не сме такива, поне образованите. Само молим за същата толерантност!
Беше казано много дружески, но и много енергично. Тук той изобщо се държеше съвсем различно отколкото в Дивия Запад. Тук се знаеше кой е и какво иска, а там това не се знаеше. По тази причина тогава липсващото, а сега рязко изразено чувство за увереност!
Когато седнахме после за обяд, чухме в двора конски тропот и провлачени камилски стъпки. И преди някой нещо да доложи, кой влезе с бързи крачки? Устад! Радостта ни беше голяма, понеже не бяхме го очаквали толкова скоро. Сметнах това бързо връщане за добър знак и се оказа, че съм напълно прав в предположението си. Когато радостното приветствие отмина, той каза: