Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Проточихме я до повече от два часа, но когато се прибрах вкъщи, никак не се чувствах изморен. Сметнах, че вечерта мога още да се понапрегна, и казах на Кара, че към полунощ ще навестим ашика. Трябваше да има готовност и да се погрижи за всичко необходимо.
До уреченото време не се случи нищо, заслужаващо специално упоменаване. Умишлено прекарах времето след вечеря у Джафар, защото оттам можех да си тръгна, когато ми е удобно. Но ако той беше при мен, щях да бъда принуден да чакам, докато се отдалечи. Кара стоеше в готовност. Пътят през голямата порта щеше да е по-кратък, но аз имах причина да избера обиколния през руините. Исках да си го впечатам с всички подробности, та да мога не само да вървя нощем по него, но и уверено да яздя. С други думи, имах намерение тайно да упражнявам Сирр, а това бе възможно единствено когато всички спяха.
И тъй, минахме на лунна светлина през зидовете и после по каменистия път надолу до пристана. Лодката беше там. Отидохме до канала и оттам в предния басейн — точно както предишните два пъти бях очаквал, че пленникът ще се разкрещи високо от радост. Той обаче никакъв не се чуваше, макар да гребяхме по такъв начин, че ударите се отразяваха от колоните като шум от морски вълни.
— Той е мъртъв! — каза Кара. — Паднал е и се е удавил!
— Възможно е, но така или иначе ще видим.
Бързо приближавахме. Въпреки дълбокия мрак той сега трябваше да види и светлината ни. И все пак от него не се чуваше нищо! Видяхме колоната и камъка. Там ли беше още ашикът? Да. Седеше горе. Безмълвно. От едната страна скелетът, от другата той. Умишлено бяхме запалили не една, а две факли. Беше толкова светло, че ясно можехме да различаваме неговото лице, чертите му. Беше облегнал гръб на колоната. Очите му бяха затворени. Когато лодката спря и изтеглихме греблата, каза с непонятно спокоен глас:
— Вие се връщате. Знаех си! Имаш ли представа какво правих тук? Не!… Молех се!
Как ли стана, че тази дума така ме грабна вътрешно, сякаш нещо в мен бе подготвено за това? Следствие на съня ли бе, за който веднага си помислих? Нима всичко в тази дълбока, черна самота, дори грозната вкаменелост се превръщаше в крайна сметка в молитва? Не само насън, а и наяве? Той почака малко и понеже не отговорих, продължи:
— Ефенди, искам да си призная… призная… призная! И не само искам, а съм длъжен… длъжен… длъжен!
— Но сигурно пак само лъжи! — рекох аз.
— Лъжи? Тук? Ефенди, тук всяка лъжа се превръща или в безумие, или в истина. Трето няма. Сега провери дали съм обезумял! Ако не съм, значи можеш да очакваш само истината!
— По-напред кажи как стигна до това толкова непонятно за мен спокойствие!
— Как…? Какъв въпрос! Ако не тук, къде ли другаде би могъл човек да стане спокоен! Та нали тук всичко, всичко, всеки се превръща в камък! Или в обикновена оваровиковена смърт, или в благороден алабастър, по който работят освободените от варовика духове, докато… се научи да се моли! О, ефенди, аз заспах, уморен от викане, кряскане, реване. И ето че ме споходи един сън… сън! Бях лежал във водата хиляди, хиляди години, втвърден и калциран в собствените си грехове. Никой не искаше да ме спаси, а аз сам не можех. По едно време от горе се зачу вик, веднъж… дваж… триж. Събуди ме. Отговорих така, че всички колони прозвънтяха. Горе бе тихо. Но в мен, в мен, дълбоко долу ставаше все по-шумно и гълчовито! Тогава запристигаха дните на моя живот, поединично, в плашеща единичност, един след друг! Не ме обвиняваха, не, не, не, не! Та нали вече самият аз го правех! Изричаха добри думи! Всеки, всеки, всеки един от тях коленичеше до мен във власеница на каещ се грешник, посягаше към ръката ми и настоятелно ме увещаваше да се моля заедно с него, да се моля, да се моля! И когато всички те, всички, всички, бяха подвили колене около мен, аз коленичих посред моя живот и сключих ръце като всички тях. И когато изрекох: "Прости ми греховете!", чух първо ударите на веслата ви, а сетне видях и яркото сияние! Каквато участ сте ми отредили, ще я приема. Но ви моля, не бъдете и вие от камък!
Когато свърши, аз останах все още заслушан. Казаното от него сякаш продължаваше да говори в мен. "Бях лежал във водата хиляди, хиляди години!", беше казал. Само два земни дни, но за душата хиляди, хиляди години! Кой човек може да твърди, че справедливо съди! Буквата на закона третира всички еднакво. В него по-скоро се намира нейната противоположност — несправедливостта. Същото фактически положение предполага, че единия няма да го поправят и двадесет години затвор, докато на другия му е достатъчен и един ден арест. Не трябва ли в такъв случай наказанието на последния да бъде отменено? Ужасно строго бе от моя страна да задържам ашика на това място. Сега виждах и чувах, че тъкмо това е оказало възнамеряваното въздействие. Едно удължаване на неговите мъки би било не само жестоко, а направо нечовешко. Ето защо му отговорих: