Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Човешкият вопъл би трябвало да смили дори камъка, а какво остава за самия човек! Щом си се молил, моята цел е постигната. Ще те изведа.
— Ти ли го искаш? Ти, ти, който трябваше да бъде измамен, както едва ли някой преди туй?
— За онова, което си сторил на други, не мога да те съдя. А намеренията ти спрямо мен опрощавам на драго сърце. Ето ръката ми. Слез!
Изправих се и му я протегнах, за да му помогна да слезе. Той не посегна веднага, а каза:
— Почакай, ефенди! Искам преди това да ти се изповядам!
— Не тук! Тук трябваше да се изповядаш единствено пред себе си. Вън сега те очаква един друг.
— Друг? — попита бързо. — Ефенди, твоят поглед до вътрешността ми ли достига? Когато стоях в руините и гледах храма ви отсреща, се присмивах на глупостта, строяща домове за един, дето никога не го е имало и няма да го има. Но тук той посегна в мрака и постави пред мен душата, която бях изтръгнал от гърдите си и захвърлил. Тогава ме връхлетя един стремеж, един копнеж по този храм и от вътрешността ми се разнесе силен крясък. Той и сега звучи още, ефенди, висок, гръмък. Вслушай се в него! Нека се изкачим до Бейт-и-Ходех! Това е единственото подходящо място за изповед!
— Тогава ела!
Той улови, коленичейки, отново протегнатата ми ръка, целуна я и се спусна после в лодката. Когато се заловихме за греблата, погледна още веднъж нагоре към камъка и каза:
— Там оставям скелета! Струва ми се, сякаш това е моят собствен, предишен скелет. Сега имам нов. Това не е втвърдена костна система, от която миналото ми се хилеше в очите, оголило зъби, а една твърда воля, хлипаща от радост, че има възможност да поправи онова, което съм съгрешил.
Седеше между двама ни по средата на лодката, с гръб напред. Докато гребяхме към канала, поглеждаше ту наляво, ту надясно край мен към раздвижените зад нас вълни.
— Те идват! — каза, посягайки към очите си.
— Кои? — попитах.
— Духовете от дните на живота ми, всичките, всичките, всичките! Виждам ги. Плуват след нас. Главите им се подават от водата!
Спомних си моя сън и духовете, които ме бяха последвали навън в езерото. Когато се озовахме в канала, той повтори:
— Те ни следват и тук, плътно един до друг, глава до глава!
— Успокой се — отговорих, — това е само фантазия!
— Така ли мислиш! Тогава си ми ги остави! Дните на моя живот трябва да се изкачат заедно с мен до храма. Те, моите обвинители, трябва да се молят ведно с мен, а после ще изчезнат, надявам се!
Вън ни посрещна яркото лунно сияние. Първо взех права посока — точно както се бе случило в съня. Нещо в мен ми отреждаше да постъпя така. Ашикът попита:
— Тези вълни, които стават все по-широки, от нашата лодка ли са? Все още виждам глава до глава. Идват от вътрешността на хълма. Пасажът става по-широк и по-широк. Предните ни следват, а другите идват след тях.
Намирахме се на мястото, където бяхме спрели в съня. Там дадох направление на плавателния съд към южния бряг, към същото място, където освободените духове бяха излезли на сушата. Ние също напуснахме там лодката и я изтеглихме малко на брега, понеже тук не можеше да бъде вързана, факлите естествено бяхме угасили. Ашикът протегна ръце към мен и ме подкани:
— Вържи ме, ефенди!
— Защо?
— За да не мога да избягам, докато вървим към Бейт-и-Ходех.
Тогава аз сложих ръка на рамото му, погледнах го в лицето и отговорих:
— При кого искаш да отидеш? Горе при Бога? И аз трябва да те връзвам? Докъдето достига земята, на никого още не се е удало истински да достигне с гласа си Бога, ако ръцете му са били вързани за молитва! Изкачи се при него, но свободен!
— Свободен… свободен! — изликува той, издигнал високо ръце. — Ти взе правилно решение, ефенди. Аз няма да избягам, а ще остана непосредствено до теб, както кучето се подчинява на господаря си, понеже го обича… обича… обича!
— Ти няма да останеш непосредствено до мен, защото аз няма да дойда.
— Тогава може би Кара бен Халеф?
— Също не. Ние ще останем тук. Ти ще отидеш сам.
— Сам?!
Направи няколко крачки назад и ме погледна с уголемени очи.
— Няма да дойдете с мен? — извика. — Никой от вас? Вярно ли… наистина ли?