Венец от трева (Част III: Омразата)

— Това, което ни кара да мислим, независимо дали се намира в гърдите, както твърдят някои, или в главата, както смята Хипократ — а аз самият съм убеден, че е в главата, защото мисля и с очите, и с ушите, и с носа, а тях щяха ли да ги сложат толкова далеч от извора на човешката мисъл, колкото са далеч от сърцето и черния дроб… — разсъждаваше един ден Марий пред сина си, докато двамата чакаха новини от управителя на Ерицина. Гласът му се губеше, а пръстите му непрестанно въртяха и скубеха дългите му вежди. — Нека започна отначало… Искам да кажа, Марий Младши, че някакво зверче се е промъкнало в мозъка ми и си отхапва от него парченце по парченце. Мога да ти изрецитирам цели книги по памет, а когато си наложа с повечко воля, мога и да мисля съсредоточено: мога да говоря пред хора, да върша всичко онова, което съм вършил в миналото. Но понякога това ми се струва непосилно. И тъкмо това не мога да разбера — защо веднъж нищо ми няма, а друг път… Понякога дори не усещам промяната. Прости ми, че те занимавам с подобни старчески размишления, но аз държа да запазя умствените си способности. Един ден, много скоро дори, отново ще бъда консул. Марта каза, че ще бъда седем пъти консул, а тя никога не греши. Никога… Това съм ти го казвал, нали?

Младият Марий преглътна тежко и му отговори:

— Да, татко, казвал си ми го. Много пъти.

— Но дали някога съм ти казвал какво друго ми предрече тя?

Сивите очи на сина му се спряха върху изкривеното от болестта му лице. Много ветрове го бяха брулили в последно време и човек дори се изненадваше колко се е зачервило. Младият Марий тихо въздъхна, понеже не беше сигурен дали точно в този момент баща му разсъждава като всички други, или отново се е изгубил в бездната на въображението си.