Венец от трева (Част III: Омразата)

Можеше да е стар, болен и гол, но, изглежда, гласът му бе запазил онази магическа сила, която бе карала да треперят и най-могъщите му противници. Без дори да се осъзнае, сякаш отговаряше на своя началник в армията, главатарят отговори:

— Секст Луцилий.

— Благодаря! — кимна доволно Марий. — Няма да го забравя.

— Не ме интересува какво ще запомниш! — сбогува се с презрение наемникът и дръпна юздите на коня си, за да го изправи на два крака. — Не забравяй, че ми даде дума, магистрате! Когато се върна, очаквам да намеря Гай Марий мъртъв. Нека главата му бъде готова за отрязване.

Щом дружината се изгуби в далечината, дуумвирът кимна към въоръжените си помощници.

— Гай Марий да се затвори.

Подчинените му извлякоха осъдения от тълпата и без да го блъскат или дърпат, го отведоха до храма на Юпитер Оптимус Максимус. В подземието на храма имаше килия, където обикновено прибираха за през нощта някой пияница, сбил се в кръчмата, или пък луд.

Щом отведоха Марий от площада, всички жители на града се скупчиха на групи и шумно обсъждаха случилото се. Явно възнамеряваха да останат из близките пивници, където спореха и се караха. А Авъл Белей, който единствен знаеше развитието на събитията, се местеше от група на група и упорито убеждаваше в нещо съгражданите си.

Минтурна разполагаше с няколко държавни роби, сред които личеше особено един. Бяха го купили преди две години от пътуващ търговец и за това време той бе доказал, че петте хиляди денарии, платени от общината, са си стрували. В деня на покупката робът бе само на осемнайсет години, казваше се Бургунд, принадлежете на германското племе на кимврите и представляваше същински исполин. В Минтурна живееха няколко души с ръст от шест стъпки нагоре, но Бургунд стърчеше с цяла глава над всеки от тях. Мускулите му представляваха внушителна маса, способна да смачка всичко по пътя си и сякаш за да подчертае физическите способности на човека, природата го бе лишила кажи-речи от всякакви умствени. Което не можеше да изненада. Бе шестгодишен, когато баща му падна убит при Верцела, и оттогава прекарваше живота си по чужди домове, третиран по същия начин, както и всички роби — варвари в Рим. Германите никога не се бяха радвали на привилегиите и големите доходи, които си докарваха събратята им от гръцки произход. Неслучайно сред всички елини именно най-грамотните и способните се продаваха доброволно в робство, за да не умрат от глад по родните си места. За сметка на това такива като Бургунд живееха по-зле от кучетата, спяха в дървени бараки на края на града и се надяваха някой да ги хареса. За Бургунд бе същинско чудо, когато някаква жена, любопитна да узнае как се любят варварите, дойде специално да го отведе в дома си. Тогава му се струваше, че самата богиня Нерт е дошла с вълшебната си колесница, за да го спаси от мъките на земния живот. Той дори не се бе замислял над възможността да избяга. Дори може да се каже, че не се оплакваше от съдбата си; напротив, последните две години, прекарани в тихия градец Минтурна, му се сториха приятни и щастливи. В града за пръв път разбра какво означава да те смятат за човек и да се отнасят поне с известно уважение към личността ти. Дори му бяха дали да разбере, че доходите му ще нараснат, че един ден ще му позволят да се ожени и да има деца. А ако продължава да работи добре, децата му ще получат свобода.