Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
— Глупак зелен! — ругаеше сина си той, докато двамата крачеха към пристанището. — Като че ли няма достатъчно жени на този свят, ами си тръгнал да посягаш на царските съпруги!
Младият Марий се опитваше да бъде сериозен, но не можеше да сдържи усмивката си.
— Съжалявам, татко, но тя наистина си струваше. Освен това не можеш да ме обвиняваш, че съм я прелъстил. Прелъстеният бях аз.
— Можеше просто да я отпъдиш, нали?
— Можех — съгласи се той, без да изпитва никакви угризения, — но не го направих. — Тя наистина си струваше.
— Използваш правилното глаголно време, синко. Струваше си. Глупавата патка вече се раздели с главата си — и то заради теб.
Колкото и да му се струваше неуместно, Марий Младши продължаваше да се подсмихва. Знаеше много добре, че баща му се ядосва, задето са ги изпъдили от приятното убежище, иначе не би имал нищо против синът му да се среща с всички царски съпруги по света. В крайна сметка съдбата на Саламбо не вълнуваше нито бащата, нито сина. Тя добре е знаела, че ако ги заловят с римлянина, ще си плати.
— Много неприятно. Тя наистина…
— Да не си го повторил! — сряза го гневно баща му. — Ако беше по-малък или пък аз можех да се държа на един крак, така щях да те сритам, че зъбите да ти опадат! Тук се чувствахме уютно!
— Хайде, ритни ме де! — наведе се младежът. Защо да се плаши? Грехът му беше от тези, които бащите най-лесно прощават на синовете си, пък и през целия си живот Марий никога не бе посягал да бие синчето си.
Марий обаче повика при себе си верния Бургунд, който го прегърна през кръста, и като се отпусна върху силната ръка на германеца, вдигна десния си крак и с все сила го срита в чатала. Това, че малкият Марий не припадна, се дължеше единствено на гордостта му; болката беше влудяваща. В продължение на няколко дни нещастникът стенеше и въздишаше, и дори започваше да се чуди дали баща му не е пожелал нарочно да го осакати. Най-накрая, щом болката поотмина, си рече, че навярно грешката му със Саламбо не е била толкова невинна.
От Икозиум бегълците поеха обратно на изток покрай бреговете на Африка. Този път гледаха да не се отбиват никъде по дългия път между нумидийския град и новата спирка, която си беше избрал Марий — остров Керкина, един от Малките Сиртови острови, гледащи африканския бряг. Най-накрая можеха да въздъхнат с облекчение. На острова живееха няколко хиляди войници — ветерани, на които старият воин лично бе дал земя, след като разпусна някогашните си легиони. Ветераните отдавна бяха започнали да скучаят, понеже не им оставаше друго, освен да си гледат нивите с жито и да чакат да побелеят косите им. Когато любимият им пълководец се появи в пристанището на Керкина, всички местни жители го посрещнаха с отворени обятия и се зарекоха, че ако някой ден Сула поиска да му предадат бегълците, то ще трябва да дойде лично да ги потърси.
Малкият Марий обаче беше доста разтревожен и не изпускаше баща си нито за миг от погледа си. Колкото и да не му се искаше да го признае, виждаше как великият Марий се откъсва от заобикалящия го свят, как реакциите му стават все по-непредсказуеми. Другите обаче бяха готови всичко да му простят. Едно, защото това беше любимецът на всички от острова, както и техен патрон — покровител; второ, защото старецът все още имаше сили да разкъса обгърналия го мрак и да бъде пак такъв, какъвто го знаеха войниците му. За онези, които го виждаха по-рядко или не водеха продължителни разговори с него, Марий си оставаше един напълно нормален човек; вярно, че много неща се губеха от паметта му, вярно, че понякога се чудеше кой е човекът насреща му, вярно, че когато дадена тема му се стореше безинтересна, той направо минаваше на друг въпрос. Но това си беше в реда на нещата…
И все пак беше ли способен Гай Марий да стане отново римски консул? Синът му силно се съмняваше.
Сътрудничеството между двамата консули Гней Октавий Рузон и Луций Корнелий Цина протичаше при обстоятелства, които, меко казано, минаваха за смущаващи. С други думи, двамата не преставаха да се разправят бурно помежду си, било в Сената, било на Форума и цял Рим се забавляваше в прогнози кой ще излезе краен победител. Както си спомняте, Цина се бе опитал да поиска сметка от предшественика си Сула още в първите дни на своето управление. Политиката на открита конфронтация обаче не продължи дълго. Помпей Страбон прати неофициално писмо до Цина, в което го предупреждаваше, че ако държи да остане консул — и ако народните трибуни, които го подкрепяха, държаха да останат с глави на раменете, — Луций Корнелий Сула трябваше да бъде оставен на мира. Никой да не смеел втори път да му отнеме командването. Цина си даваше сметка, че Октавий Рузон е предан човек на Помпей, знаеше, че с изключение на Помпеевата армия в Италия има още три легиона и че двамата им предводители — Цецилий Метел и Клавдий Пулхер — са сред най-твърдите поддръжници на Сула. Затова Цина привика при себе си народните трибуни Вергилий и Магий и проведе доста разгорещен разговор с тях. Понеже двамата не искаха да отстъпят от намеренията си, Цина заяви, че ако толкова държат да съдят Сула, то той самият ще мине на страната на Октавий, за да ги изгонят с дружни усилия далеч от пределите на Рим.