Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
Останалите държавни роби в града се занимаваха с плевене, чистене на улици, миене на къщи и други подобни неща. Бургунд обаче бе натоварен с всички задачи, изискващи голяма физическа сила или силна воля на духа. Именно той трябваше да прочиства градската канализация, когато речните наводнения я задръстваха с кал и тиня, или да тегли труповете на коне, магарета и друг добитък, когато на животните им скимнеше да умрат на неподходящо място; пак Бургунд сечеше дърветата покрай пътя, за да не паднат върху главите на пътниците, той гонеше бесните кучета или копаеше канавки по улиците. Подобно на всички големи хора кимвриецът беше по природа благ и добродушен; знаеше, че е по-силен от околните и не изгаряше от желание да им го докаже. Навреме му бяха втълпили в главата, че със силните си ръчища, дори на шега да удари човек, ще го убие на място. С времето дори бе усвоил техника как да се справя с пияните моряци от кръчмата, без да ги осакатява, или със смелчаците, които от скука го дразнеха и предизвикваха, без да им смаже главите по погрешка. Заради това си добродушие той на няколко пъти бе опитвал острието на някой нож, но пък си печелеше уважението на съгражданите.
И така, след като бяха прехвърлили на тях неприятната задача да екзекутират Гай Марий и след като се бяха зарекли да го сторят по възможно най-римския начин (и с ясната мисъл, че деянието няма да бъде погледнато с добро око от съгражданите им), двамата магистрати пратиха да им повикат роба Бургунд.
Той не знаеше нищо за събитията от деня, тъй като го бяха натоварили да събира големи камъни под стените на града с идеята по-нататък пак той да заздрави градските укрепления. Когато един от събратята му роби дойде да го повика, Бургунд мълчаливо се запъти към площада. Макар да ходеше привидно бавно, заради огромните му крачки другият роб трябваше да подтичва край него.
Дуумвирът го чакаше в градинката близо до площада. В единия й край се намираше административната сграда на Минтурна, в другия — храмът на Юпитер Оптимус Максимус. Управителят разбираше, че ако желае работата да бъде наистина свършена, то това трябва да стане веднага и без знанието на гражданите.
— А, Бургунд, точно ти ми трябваш! — зарадва се дуумвирът (колегата му, който не можеше да се похвали с толкова твърд характер, бе изчезнал вдън земя). — В килията под храма стои един затворник. — Тук той се обърна на една страна и продължи да говори през рамо, сякаш ставаше дума за някоя детинска работа. — Ще го удушиш. Той е предател и народът го е осъдил на смърт.
Германецът застина и бавно вдигна ръце пред очите си, сякаш едва сега виждаше колко са големи и силни; никога досега не му бяха нареждали да убие човек. Да убие човек с тези огромни ръце. Навярно щеше да му е също толкова лесно, колкото на обикновен човек да извие врата на кокошка. Разбира се, че щеше да се подчини, никога не бе и помислял да избяга от някое свое задължение; ала за минута усещането за лично благополучие и приятен живот, което го бе съпътствало през последните две години в Минтурна, се изпари. Смятаха да направят от него градския палач, да върши мръсната работа. Сините му очи, които обикновено радваха със своята доброта и спокойствие, сега се бяха впили ужасени във фронтона на Юпитеровия храм; там някъде чакаше човекът, когото му бяха наредили да убие. Изглежда, че затворникът е важна особа. Може би някой от италийските водачи, заловен по време на войната?
Бургунд си пое дълбоко дъх и с бавни крачки се запъти към площадката пред храма. В далечния й край се отваряше врата, водеща към нещо като малък лабиринт; в дъното на лабиринта беше килията на затворника. За да влезе, германецът трябваше не само да сведе глава, но буквално да се сгъне надве. Озова се в тесен коридор с каменни стени. От двете страни се отваряха множество врати, а точно срещу него, през тесен процеп, преграден с решетка, се процеждаше оскъдна дневна светлина. В това мрачно и усойно място градът съхраняваше целия си архив, включително местните закони и съдебни правила, както и местната хазна. Зад първата врата вляво беше килията, която дуумвирите използваха от време на време да охладят разгорещените страсти на някой свой съгражданин. Пияниците се чакаха да изтрезнеят, лудите — да се успокоят и никой не бе държан по-дълго от необходимото.