Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
Белей стана от масата.
— За моя дом би била истинска чест да останеш за през нощта, Гай Марий, но няма да намеря спокойствие, преди да се уверя, че корабът е отплавал далеч от града. Нека тръгнем веднага за пристанището. Ще спиш на кораба.
Когато излязоха на улицата пред дома на Белей, повечето от жителите на Минтурна чакаха пред входа, за да изпратят заедно видния беглец до пристанището. При появата на Гай Марий всички в един глас радостно възкликнаха, сякаш той бе цар. После със запалени факли се насочиха към морето. Не, само че камък бе паднал от сърцата на всички, но и за пръв път от много време жителите на града се чувстваха достойни за историята. На кея Гай Марий притисна до гърдите си Авъл Белей, като в негово лице прегръщаше целия град.
— Парите ти са на борда — осведоми го търговецът, който не можеше да спре сълзите си. — Пратих да ти занесат и няколко ката дрехи, както и една амфора вино, само за теб. Капитанът е свикнал на по-обикновени сортове. И понеже никой не те придружава, пращам роба Бургунд да пътува с теб. Градът и без това се страхува за него. Ако конниците се завърнат и някой от съгражданите ни проговори, нищо чудно той да стане изкупителната жертва. Понеже от всички ни той най-малко заслужава да умре, го купих от общината и го подарявам на теб.
— Приемам Бургунд с най-голямо удоволствие при себе си, Авъл Белей, но не защото се страхувам от онези бабаити. Нали ми казаха кой ги е наел… Човек без приятели и без обществен авторитет; властогонец, който се чуди с какво да си спечели име. Първоначално заподозрях, че зад всичко да стои Луций Сула, но ако беше така, едва ли щяха да ме оставят. Дори консулът да е пратил войници да ме търсят, те едва ли ще стигнат в скоро време до Минтурна. Бандата, която донесе всички тези неразбории, е била наета от частно лице. — Тук той не се сдържа и процеди: — Ще види Секст Луцилий!
— Моят кораб е на твое разположение до деня, в който се върнеш обратно в Италия — потупа го по рамото търговецът. — Вече съобщих на капитана. За щастие стоката на борда е вино, а то, колкото повече отлежава, толкова по-добро става. Пожелаваме ти на добър път.
— И аз пожелавам късмет и благополучие на града, Авъл Белей. Никога няма да ви забравя — сбогува се със своя спасител Марий.
Време беше този изпълнен с емоции ден да отиде към своя край. Мъже и жени останаха дълго на кея, за да махат на отплаващия кораб, и едва когато мачтата се скри от погледите им, се отправиха към домовете си. Минтурна бе спечелила една голяма битка.
Последен в дома си се прибра Авъл Белей. По пътя се усмихваше доволно и се радваше на прекрасната идея, която го бе споходила. Щеше да наеме най-добрият стенописец на полуострова и щеше да го накара да изрисува час по час, миг по миг незабравимата авантюра на Гай Марий в Минтурна. Със стенописите щяха да украсят новопостроения храм на Марика в дъното на горската дъбрава. В крайна сметка това беше богинята на морето, дала живот на Латин; дъщерята на Латин пък, Лавиния, се бе омъжила за Еней и му бе родила син Юл. А нали самият Гай Марий бе женен за една Юлия? Значи богинята му се падаше своего рода роднина. Освен това тя бе покровителка на града. В цялата си история Минтурна не бе извършила по-голям подвиг от този да спаси живота на Гай Марий. Нека цяла Италия научи от фреските, че ако гражданите й са намерили достатъчно смелост да го сторят, то е било заради своята любима богиня.
Пътуването на Гай Марий мина спокойно и безопасно. Дългото бездействие обаче го потискаше и изтощаваше. На остров Енария се събраха деветнайсет бегълци, които напразно чакаха да се появи и Сулпиций. Като изминаха осем дни, всички се съгласиха, че трибунът никога няма да дойде и отплаваха без него. Напуснаха пристанището на Енария и смело отплаваха в Тосканско море, далеч от спасителния бряг. Дълги дни не виждаха суша, докато най-накрая насреща им не се показа североизточният край на Сицилия. Хвърлиха котва в рибарското градче Ерицина.
Марий се надяваше да остане в Сицилия. Смяташе, че няма да е добре, ако се отдалечи твърде много от Италия. И въпреки че след преживените злощастия физическото му състояние беше завидно добро, дори той започваше да се убеждава, че не всичко с главата му е наред. Започваше да забравя елементарни неща, а все по-често му се случваше и да не разбира какво му се говори. В подобни мигове дори най-изтънченият латински му заприличваше на неясен варварски брътвеж. Носът му надушваше миризми, които околните изобщо не усещаха, но от които той едва не се задушаваше. От време на време започваше да крещи, че пред очите му са хвърлили рибарска мрежа и не може да вижда, или пък се оплакваше, че не може да диша от горещина, или просто се чудеше къде се намира. Ставаше все по-избухлив и раздразнителен и често откриваше намеци и обиди в думите на другарите си.