Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
Очите му се разшириха от изненада при прямата покана и аз се изчервих.
Матю постави дланта ми върху сърцето си. Усетих един силен удар.
— Ще дойда — каза той. — Но няма да остана. Имаме време, Даяна. Познаваш ме само от няколко седмици. За никъде не бързаме.
Типично по вампирски.
Видя унинието ми, привлече ме отново и ме целуна нежно и дълго.
— Обещание за това, което предстои — прошепна той, когато отдели устните си от моите. — Всичко с времето си.
Сега му беше времето. Но устните ми ту пламваха, ту замръзваха и за част от секундата се почудих дали наистина бях готова, както ми се струваше.
Стаята бе осветена от множество свещи и затоплена от огъня в камината. За мен бе истинска загадка кога Март бе успяла да се качи и да запали десетките свещи, но в стаята нямаше пукнат електрически контакт, затова й бях благодарна за усилието.
Докато се преобличах на полуотворена врата в банята, изслушах плановете на Матю за следващия ден. Те включваха дълга разходка, още една дълга езда и работа в кабинета.
Бях съгласна с всичко, стига първо да поработя. Алхимичният ръкопис ме зовеше и нямах търпение да го разгледам по-обстойно.
Качих се на огромното легло с балдахин, Матю ми оправи завивките и угаси свещите.
— Попей ми — помолих го, докато гледах как дългите му пръсти безстрашно хващат горящите фитили. — Някоя стара песен, като онези, които харесва Март. — Увлечението й по любовните песни не бе минало незабелязано.
Той помълча известно време, докато обикаляше стаята и гасеше свещите. Мракът го следваше по петите и накрая погълна цялата стая. Тогава запя с мощния си баритон:
Песента бе пълна с копнеж и витаеше по ръба на тъгата. Матю изпя последните стихове, когато се връщаше при мен. Остави само една запалена свещ до леглото.
— Какво означават думите? — Протегнах ръка към неговата.
— „Не умирам, но и не живея, не оздравявам, защото нищо не ме боли, а само съм далеч от любовта й. — Наведе се и ме целуна по челото. — Не знам дали някога ще я получа, защото тя държи в ръцете си милостта, която ще ме възвиси или убие.“
— Кой е авторът? — попитах, поразена колко вярно звучат тези думи от устата на вампир.
— Баща ми е написал песента за Изабо. Но някой друг си е приписал авторството — каза Матю. Очите му блестяха и той се усмихваше добронамерено и спокойно. Докато слизаше по стълбите, си тананикаше мелодията. Лежах сама в леглото и гледах как догаря последната свещ.
21.
Вампир с поднос със закуска в ръце ме посрещна на следващата сутрин, след като излязох от банята.
— Казах на Март, че искаш да поработиш преди обяд — обясни Матю и вдигна кърпата, която пазеше топлината на храната.
— Вие двамата ме глезите прекалено. — Разтворих салфетката, която ме очакваше на близкия стол.
— Не мисля, че целостта на характера ти е заплашена. — Той се наведе и ме целуна дълго. Очите му бяха премрежени. — Добро утро. Добре ли спа?
— Много добре. — Взех чинията от ръцете му и страните ми пламнаха, като си спомних за поканата, която му отправих предната вечер. Все още малко ме болеше от внимателния му отказ, но целувката тази сутрин потвърди, че сме преминали отвъд границата на приятелството и вече се движим в нова посока.
След като закусих, слязохме долу, включихме компютрите си и се захванахме за работа. Матю бе оставил на масата до ръкописа обикновена библия от деветнайсети век.
— Благодаря — подхвърлих през рамо и вдигнах библията.
— Намерих я долу. Очевидно тази в кабинета ми не ти върши работа. — И се усмихна.
— Категорично отказвам да ползвам Библията на Гутенберг като справочна литература, Матю. — Изрекох го по-спокойно, отколкото очаквах, като истински библиофил.
— Знам Библията наизуст. Ако имаш въпроси, просто ме попитай — предложи той.
— Отказвам да използвам и теб като справочник.
— Както искаш — сви рамене той и пак се усмихна.
С алхимичния ръкопис пред себе си и компютъра отстрани скоро потънах в четене, анализи и записки на идеите си. Когато помолих Матю за нещо, с което да затисна страниците на книгата, докато пиша на клавиатурата, малко се разсеях. Той порови наоколо и намери бронзов медал с изображението на Луи XIV и малка дървена обувка, която твърдеше, че принадлежала на германски ангел. Не искаше да ми ги даде, докато не представех доказателства, че ще ги върна. Накрая се задоволи с няколко целувки.